Поглед в поглед, сякаш  от свенливост е невъзможно да  кажем си  здравей...

и значи нещо.

Значи нещо, което после – поглед в поглед, и всичко наоколо се разтопява.

Поглед в поглед, а всичко извън е сива пепел, заобиколена от света.

Това усещане дали го имаше и ти? Дали усети безумната измамност на мига, в който нищо, освен двама, не остана с онзи поглед в поглед. Дали и ти изтръпна, че двамата усещаме повече от нищото на хората около нас?

Аз и ти... коя случайност се шегува със срещата на двама, коя случайност ще преобърне подредените ни светове? Коя случайност ще е повече от борба със нас самите да не променим имената си, нашите и техните?

Плаша се, защото невъзможността, обвита в пепел, повтаря се отново. Защото всеки път със все по-нова сила тази неизбежност ни връхлита. Плаша се, защото в мен пропива, в сетивата ми, в ума ми... а и в тебе.

Вземи очите си и бягай надалеч, за да не срещат моите. Вземи очите си и нека нито дума да не чуят моите от теб. Вземи и мислите ми, моите, в които тази сила се превръща в страст. В които и страстта е повече от дума за раздяла.

Лудостна игра, в която няма правила, няма и награди. А само срещи в търсене на повече от нещо за двубой. А само срещи, които са решили много преди нас, че вековете нямат времето да помнят слабостта.

Започвам да се питам кой бяга, кой гони и опитва ли се някой да променя? Опитва ли се някой, или се връща пак в онези мигове от знаещи очи. Опитва ли се, или търси, отчаяно търси това, от което няма да избяга?