Поглед в поглед, сякаш от свенливост е невъзможно да кажем си здравей...
и значи нещо.
Значи нещо, което после – поглед в поглед, и всичко наоколо се разтопява.
Поглед в поглед, а всичко извън е сива пепел, заобиколена от света.
Това усещане дали го имаше и ти? Дали усети безумната измамност на мига, в който нищо, освен двама, не остана с онзи поглед в поглед. Дали и ти изтръпна, че двамата усещаме повече от нищото на хората около нас?
Аз и ти... коя случайност се шегува със срещата на двама, коя случайност ще преобърне подредените ни светове? Коя случайност ще е повече от борба със нас самите да не променим имената си, нашите и техните?
Плаша се, защото невъзможността, обвита в пепел, повтаря се отново. Защото всеки път със все по-нова сила тази неизбежност ни връхлита. Плаша се, защото в мен пропива, в сетивата ми, в ума ми... а и в тебе.
Вземи очите си и бягай надалеч, за да не срещат моите. Вземи очите си и нека нито дума да не чуят моите от теб. Вземи и мислите ми, моите, в които ...