2.04.2014 г., 16:02 ч.

Погледни ме. 

  Есета » Любовни
1901 0 2
1 мин за четене

Понякога ми се иска да напиша история, но не мога. Понякога ми се иска да разруша оковите на разума си и просто да препускам в лудия водовъртеж на емоциите си. Понякога ми се иска да бях друга жена – не онази хлапачка, която прелита наоколо със смях, а другата – чувствената и сдържаната. Понякога ми се иска да изрека думи, които биха променили света около мен. Нечий свят. Понякога ми се иска да мога да нарисувам този свят, където думи всъщност не са нужни. Свят без звуци, които когато са  неправилно и погрешно вплетени в изречения, нараняват ненужно. Свят, в който всичко се вижда само в две зеници, дълбоки като бездни, пълни с всичко онова, което душата иска да знае. И всичко, което има. Свят, в който две тишини могат да се слеят, да мълчат заедно и накрая пак да не остане нищо неизказано помежду им. Идеалният свят. Несъществуващ никъде другаде, освен  в моите мисли. Моите мисли… тази странна вихрушка от минало, настояще и бъдеще, спомени, огън и копнежи. Толкова трудно да бъдат изказани. И които може би никога няма да бъдат. Какво друго ми остава, освен като една същинска малка русалка, без глас, да се взирам в очите ти с цвят на морето през зимата? И да се оставя на течението, което ме отнася все по-навътре и по-навътре, усещайки, че никой компас и карта на Земята не може да ми покаже докъде ще стигна. А какво остава на теб ли?

Погледни ме.

© Красимира Христова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??