Помнете...

   Знаеш ли за Црънковец? А за Злетово и Букова глава? За Шоин рид и Власинското блато? Спри за миг, читателю. Заслушай се в себе си. Заслушай се в горещия пулс на своята кръв, алената, гъста и българска. Ти ще чуеш. Ще чуеш гласа на поколенията преди нас, на хилядите и хиляди българи, които се бориха и побеждаваха в името на Майка България. И умираха за нея. За да възкръснат в твоето сърце, читателю. Такава е нашата българска участ. Да живеем заради предците си и в името на децата си. Съединени в един общ, несъкрушим и безкраен български род, унищожаван, клан и разпъван, но възвисил се над смъртта. Обречени сме на гибел и на вечност. И сме платили за безсмъртието си. И все още плащаме. Не ни завиждайте вие, други народи, не сте дорасли за достолепието и тъгите на нашата България.

   И ето – дълго се рових из архивите и четох за геройство и чест, и за мъжество, и за доблест. И всичко кънтеше в разгорещения ми ум като древен мит, та накрая се запитах истина ли е написаното или е само измислица. Може ли този народ, който ден по ден e унижаван и поругаван, някога да е бил смел и горд, силен и непобедим? Оставих настрана пожълтелите листове и тръгнах навред по моя роден край и на много места намерих паметни знаци за минали победи и стара слава. Намерих бели камъни, издигнати за помен на умрелите и за пример на живите. А камъните бяха потъмнели. Намерих имената на безчет мъже, мъже истински, такива, каквито вече не може да ражда нашата грешна земя. А имената бяха изтрити. Намерих огради от цеви на пушки. И железни кръстове за храброст намерих. А желязото беше ръждясало. Тогава разбрах - не камъкът е истинския паметник, а споменът за отминалото време. Разбрах, че е важно да има паметници, но дваж по-важно е синовете да помнят бащите си и да знаят къде и защо са загинали те. И някаква незнайна сила ме теглеше към помътнелите снимки, оцелели тук и там по гранитните плочи. Взирах се е в лицата на загиналите войни и все не можех да повярвам, че това са хора обикновени като мене и вас. Защото у тях видях нещо, което ние сме загубили и затова и държавата ни вече я няма. Видях хора, които вярват в себе си. Видях хора, за които светът е открит, които знаят, че с работа, дързост и постоянство могат да променят съдбата си. Тяхната мечта беше проста – всички българи да живеят заедно, под един чист и свят закон. Но не било писано. Останаха само белите им кости и почернената България – разкъсана, потъпкана и онеправдана. И скромните паметници на тяхната саможертва, които все още стоят на самотна стража в опустелите ни села. 

   Помните ли вие, синове и дъщери, внуци и правнуци, своите бащи и дядовци, чиито кости още тлеят по вехтите бойни полета? Аз не ги помня. Защото се родих и живях във време, когато те бяха наричани разбойници и империалисти, воювали не за свое, а за чуждо. И беше заповядано да се забрави всичко, що напомня за техния подвиг. Делото им беше потъпкано, скромните панихиди за покой на душите се оказаха престъпление, а колкото по-окаяни и трънясали бяха паметниците им, толкова по-доволна беше властта. Защото искаше да ги изличи. Да ги няма. И биде извършена великата несправедливост. Изличиха ги. Не ги помня. И вие не ги помните. Никой не ги помни. И така живеех, загубил българска свяст и българска доблест. Ала като минавах покрай скромен паметен знак за минали битки и победи, някакъв неосъзнат порив за истина все тормозеше детската ми съвест. А после пораснах. И като напуснах юношеството и възмъжах, много време употребих да търся по старите книги и да се взирам в пожълтелите снимки, та накрая разбрах, че не са разбойници дядовците ни, а са герои славни и преславни. И като звяр завих от безсилен гняв и мъка, защото нямаше вече кой да ми разкаже за тях. Идете, питайте – и на вас няма кой да разкаже. Умряха тези, които знаеха.

   Разяждаше ме постепенно жалост, че сме се свили и сме се уплашили от всичко и от всекиго и сме забравили бащина слава и чест. И че няма кой да поведе тоя народ „На нож!”, както навремето го водеха нашите офицери. И че децата ни се раждат със срам на челото, заради това, че са българи. И че няма къде да прочетат и няма кой да им разкаже как простите чичовци от село изклаха и заробиха коварните пришълци, дошли да грабят земята ни. Аз видях много българи, поради незнание и от простотия, да отстъпват от своя род и да се влачат по чужд език и обичай, а своя да хулят. Дълго търпях и скърцах със зъби, но дойде време да не мога да търпя повече. И така презрях телесните си нужди, и всичко друго презрях, та се зарових в прашните книги и записки. Там намерих много сведения за нашите мъртъвци. Отдавна погребани подвизи извадих наяве и стари знамена развях за полза на българите и за пакост на враговете ни. Писах за вас, братя мои, да не оставяте селата си, и да не оставяте България на чуждите. И да разберете и знаете, че няма по-голяма слава от славата на вашите бащи и дядовци. И да не допущате да погине бащиното огнище. Писах аз, грешният, ала сега, като погледна назад, виждам, че малко съм написал. Вие, братя, в малкото намерете поука и за много други неща.