Понякога ми се иска да мога да ставам невидима, за миг да изчезна за всички... Да стоя в тъмния ъгъл на стаята и да гледам как хора минават, да слушам проблемите им, да чувам гласа на душите им...

Понякога ми се иска времето да спре за миг. Да седна, да мисля спокойно, да съм сама... Да изчезнат всички онези, които тормозят изтормозената ми душа... Да мога да надникна в себе си, без да се налага да обяснявам защо мълча или съм тъжна...

Понякога ми се иска да върна времето назад... За да мога да видя хора, които обичам, но съм загубила... За да се докосна до тях за един последен път... За да мога да видя грешките си и да се опитам да не ги допусна пак... За да кажа нещата, които съм премълчала...

Понякога ми се иска да съм друга. Да имам други познати, друго минало и настояще, да имам друго бъдеще. Да се заличат тежките и тъжни спомени... Да мога да правя неща, които не съм успяла и няма да имам възможност...

Понякога ми се иска да крещя, да викам, да чупя. Но стоя тихо и мълча, свивам се и се затварям в себе си... Иска ми се да мога да казвам всичко спокойно, без да мисля за последствията от думите си. Иска ми се да мога да правя, каквото си пожелая, без да се съобразявам с нечии претенции, очаквания и желания.

Понякога ми се иска да съм бездушна. Да нямам чувства, да не съм способна. Да не ме наранява всичко. Да не плача за незаслужаващи сълзите ми хора. Да не се терзая с въпроси, на които няма да получа отговор. Да спра да обичам.

Понякога ми се иска да съм сляпа и глуха. Да не виждам случващото се около мен. Да не чувам злобните реплики и подмятания.

Понякога ми се иска да можех да лъжа свободно и спокойно. Да мамя хората и да не ме е грижа. Да заблуждавам себе си.

Понякога ми се иска да казвам само истината. Да не се налага да премълчавам толкова много неща.

Понякога ми се иска да не можех да обичам. Да не ме нараняват, да не наранявам...

Понякога се връщам в спомените си... В моментите, в които съм била щастлива и заплаквам. Озовавам се на онези познати места, изпълнени с много красиви мигове и чувства.

Понякога си мисля за Любовта. За шансовете, които съм изпуснала или са ми били отнети. За причините. За обстоятелствата. За хората... 

Понякога се сещам за Него. И в мен напират усмивка и сълзи. Спомняйки си за всичко преживяно, вътре в мен се сблъскват онази болка, която ми причини и обичта. Напира в мен желанието отново да съм с Него, да мога да го видя и докосна. Да мога само още веднъж да го прегърна. Да мога да почувствам агонизираща болка и пулсиращото щастие от това, че съм с Него. 

Понякога ми се иска да забравя. Да забравя всичко и всички... 

Понякога...

Но не мога.