Все още си спомням ясно онзи хубав слънчев следобед. Бях излязла на разходка с малкото ми ангелче. Беше на годинка. Тъкмо се опитваше да прави първите си стъпки. В тази възраст децата са много сладки. Опитите да опознаят света, жестовете, мимиките им, всички тези малки неща ги бях запечатала добре във съзнанието си. Така щях да имам причина да разказвам, когато му дойдеше времето. Та за онзи слънчев следобед исках да ви разкажа. Тогава за първи път видях малкото момиченце на име Марта. Такава невинност излъчваше лицето ù. Някъде около девет годишна да е била. Приближаваше се към мен със една прелестна усмивка и блясък в пъстрите си очи. Бялата ù рокля, опръскана със червени рози, се полюшваше от лекия ветрец, а огнените ù букли обграждаха невинното лице, като ореол на ангел. Поздрави ме учтиво и приседна до мен, като гледаше с неизчерпваща обич малкия ми палавник. Възхищавах се на любовта, която се разпиляваше от това дете. Бях новодошла и чужда, но в нейните очи бях просто човек. Рядко в днешно време можеш да откриеш това чудо. Станахме приятелки. Въпреки че можете да си помислите какъв приятел можеш да бъдеш с едно девет годишно дете. Но това дете имаше разбирания за всичко. Интересът към света и странностите му правеше Марта любопитна. Искаше да го опознае през моите очи. Страхувах се да споделям много неща и да разкривам това, което щеше да ù предстои в живота, защото все пак аз бях чужда. Убеждавах я, че тази връзка трябва да я има със майка ù, която бе доста ангажирана жена. Марта продължаваше да бъде все толкова лъчезарна и за мен се беше превърнала в по-малка сестра. Растеше пред очите ми, заедно с малкото ми съкровище и винаги, когато се срещахме на разходка, си прекарвахме добре. Днес вече е жена, която продължава да раздава обич към всеки, който се нуждае от нея. Работи като детски педагог и всяко едно малко ангелче се наслаждава на магията, излъчваща се от очите ù. Но не знам защо, така и не сподели с мен, нещо в погледа на Марта се беше променило. Онази невинност във слънчевия следобед се беше изпарила. Може би я бях разочаровала по някакъв начин, без да се усетя. Един ден установих, че приятелят ù е доста негативно настроен срещу мен. Напомняйки ми, че аз все пак бях чужда. Срещнахме се за последен път с Марта и проведохме доста дълъг разговор. Успях да я убедя, че животът продължава и няма от какво да се тревожи. Аз никога не съм била пречка в нещо и сега няма да бъда. Благодарих ù за любовта, която бе споделила с мен и всеки продължи по пътя си. Бях истински щастлива, че тя щеше да продължи да е това, което беше, като дете. Но със една малка разлика, беше пораснала и носеше отговорност за себе си...