Години наред бях учена от семейство и общество, че човек трябва да таи чувствата си, за да е защитен, за да не позволява всеки да бъде свободен да влиза и излиза от най-закътаните кътчета на душата му, за да може да се предпази от болките на разочарованието, защото всеки се изправя пред тях, дори и да няма смелостта да си го признае. Но какво всъщност се случва? Изграждаме бариери, високи стени, които са уж непревземаеми, а всъщност са толкова крехки и най-важното – илюзорни. Зад една фалшива усмивка се опитваме да скрием разбито сърце и излъгани надежди. Зад престорена гордост крием колко сме били наранени. А когато тези маски паднат, настървено браним душата си, за да не бъде пак ограбена или намираме нейде в себе си смелост да покажем слабостта си, защото все пак сме хора, защото все пак сме дълбоко уязвими.

    Не съм от хората, които спокойно разказват за грешките си и своите слабости, но понякога просто имаме нужда от изповед пред някого или нещо. И стоейки на брега, чакаща да видя огнения залез, който ще обагри хоризонта, аз ще разкрия сърцето си пред най-красивата и покоряваща стихия – морето. Дори не е нужно да му говоря с думи, то прониква в мен чрез шепота си. Обгръща ме, приема ме, открива ранените ми места и с нежна ласка преминава през тях, за да ги успокои. Към него не тая съмнения. Каквото и да открие в дълбините на душата ми, ще го докосне, както водата докосва брега и ще ме остави по-чиста и с мир в душата.

    Море, бъди мой приятел в този летен миг – скъп, единствен, незабравим. Изслушай ме, както никой друг не би могъл. Аз съм тъй самотна в този момент, скъпи приятелю, и ще ти призная защо. Оставих се глупаво и наивно друга жена да спечели любовта на моя любим. Сигурно не бях достойна за него, сигурно не бях това, от което той има нужда и търси в живота, сигурно не бях способна да го обичам, както той заслужаваше. Той си тръгна, а исках толкова много думи да изрека в онзи момент, за да го спра, ала не можах. Буца заседна в гърлото ми и не можех да отроня нито дума, за да го спра. Гледах безучастно как той бавно се губи от погледа ми, тръгва нейде, за да се озове в чужди женски обятия, а аз давя сълзите си и хапя устни до кръв, за да не пролея нито една сълза. Права ли бях, море, че се оставих да бъда така слаба или просто нямах друг избор? Нашепваш отговора си с тихи вълни, ала зная, че в него няма укор. Укорът е само в мен, извиращ от самата мен и от никой друг.

      ‘‘Не е бил за теб ‘‘ казват хората, ала какво знаят те? Когато обичаш някого, той е съвършен в твоите очи, той е всичко, което си искал. Любовта е в състояние да превърне най-големия грешник в светец, ако ние просто го обичаме. Ти знаеш какво е любов и аз говоря за истинската, възвишената любов. Ти обгръщаш с вълните си всекиго без да питаш дали е добър или лош, ти просто го приемаш и обикваш. Това е свободата на обичаш безусловно. За тази любов ти говоря, море, за тази. Знаеш ли в нашия човешки свят за колко хора тя остава далечна като звезда? Но въпреки това аз избрах тази любов и исках да ме опиянява, разпилява и прави нов човек.

     Но тази любов достигна до своя край. Ах, с каква болка го изричам, но ти знаеш, приятелю, ти си го усетил вече. Ти си усетил с какво смирение и покруса го изричам. Ала предпочитам да бъда открита пред теб и мен в този миг на тишина, когато бавно си отива и този ден. Щом започне бавно да пада сумрака, настъпва времето, в което влюбените се усамотяват, за да се скрият от заобикалящия ги свят. И аз имах сладки срещи и дълги разходки по твоя бряг с моя любим, но сега ще го виждаш хванат за ръка не с мен. Може би ще бъде по-щастлив, но не ми казвай, моля те, защото тази вест като кама ще се забие в сърцето ми. Пощади ме от тази болка. Нека не ми се напомня, че друга е вече отредена да бъде негова спътница. Моля се да съумея да забравя и неговия, и нейния образ, ако мога.

     Скъпо море, не съм тази жена, която бях преди раздялата. Не съм от хората, които стъпват толкова лесно на нозете си и тръгват уверено да се сражават на бойното море, наречено живот. А може би просто в погледа ми вече се чете пълна умора от неспирните битки и несгоди. Изнемощяла се свличам на песъчливия бряг и тихо ридая. Тези проклети сълзи пак ме победиха. От месеци съм в техния плен, а сега кротко ще ги оставя да се слеят с теб. Казах ти, че съм слаба, че силата ми се губи, когато съм отхвърлена и отчаяна. Не ме съдиш, не чувам от теб упреци, ти просто ме обичаш по свой начин. Ти не обичаш като хората. Тяхната любов не е вечна, поне в това се убедих. Ти усещаш и даваш любов по различен начин.

    Тогава нека слабостта ми да се слее с твоята сила. Измий грешките и греховете ми, пречисти ме, за да приема нова форма, за да бъда нещо друго, различно от това, което съм сега, защото една лична, интимна среща с теб преобразява. Може би светът няма какво да ми предложи вече и аз не желая да приема нищо от него. Странно е как една загуба на нещо или някого може да ни превърне в тотално различни хора до степен, че самите ние да не можем да се познаем. Ала аз искам да се отърва от своето старо Аз. Искам да се слея с теб и да приема от твоята красота. Не ме отблъсквай, не ми казвай, че съм твърде млада, за да напусна този свят, не ми го казвай. Аз вярвам в твоята добрата и любов. Те са Божествени. Точно за това на тях се оставям. Не ме съжалявай. Просто ми кажи с благ глас, че ме обичаш. Кажи ми го по начин, по който ми го казваше моя любим мъж. Беше толкова нежно, толкова сладостно и вече толкова далечно.

    Уморена привдигам тялото си от мекия бряг и се насочвам към прегръдката на морето. Не поглеждам назад – там няма нищо за мен. Взорът ми е отправен към морската шир. В този час на деня то бавно губи от синьо-зеления си цвят и по-скоро започва да прилича на черна бездна, ала вървя към нея с уверена крачка. Приеми ме, обгърни ме, море, аз съм твоя, само твоя. Вълните докосват краката ми и аз навлизам все по-дълбоко и дълбоко навътре. Морето ме обгръща, влече, потапя и аз се сливам с него. Вече не съм себе си, не съм аз. Аз съм море – безкрайно, бурно. За първи път в сърцето си усещам утеха и спокойствие. Последно лято, последна среща с любимия, последен танц с живота, а после вечен покой за самотната ми душа. Аз вече съм море.