Здравей, любов моя!!!
Времето минава... мина месец. Ще мине втори, трети... година. Но нещата остават същите. Безброй въпроси, от тези, най-гадните, които започват със "защо" или "ами ако"... И отговор няма. Всеки нов въпрос поражда нов и втори, и трети... като верижна реакция, като лавина, понесла се по склона на времето. Знаеш ли, скъпа, как боли пустотата? Или пък как кънти тишината? През деня всичко е наред, ежедневието ме поглъща и не ми остава време да се огледам, камо ли да мисля. Но идва нощта и лавината въпроси ме връхлита. Питам се, какво ли щеше да стане, ако първият път, вместо да поровя още малко, си бях легнал както мислех. Или пък ако бях пропуснал профила ти... По-добре ли щеше да е сега? Едва ли... Щях да продължавам да те търся и сигурно пак да те намеря. И вероятно пак да ми се изплъзнеш. Казват, времето лекувало... Лекува, обаче не всички, не и отритнатите. Времето ми взе всички твои съобщения от началото, онези пламенните, страстните и ми остави само тези, от после ...