Moira (Мойра)
88 1259
22.04.2006 г., 17:15 ч.

Пост 

  Есета
1285 0 5
7 мин за четене
“Постът не е цел, а средство за смирение на плътта и очистване от греховете.” Без молитва обаче поста по нищо не се различава от една обикновена СВЕТСТКА диета.<?xml:namespace prefix = o />

Тази седмица ми е много важна. Иска ми се да си кажа “довиждане” с всички онези неща, които са ме обидили и онези, които аз с действие, бездействие или помисъл съм предизвикала. Иска ми се да простя на всички, както и на мен да ми простят, особено тези, които ме обичат и който винаги успявам да нараня, понеже стоят близо до мен и стрелям направо в сърцата им... Искам да започна от начало... Не съм сигурна обаче, че зная как...

Това е последната седмица на поста, до Велик Ден остават няколко дни. Трудно ми е без определени храни, удоволствия и особено без кафе, но се справям. В крайна сметка – една седмица не е толкова голяма жертва. Аз и не мога повече, опитвала съм. Само веднъж успях, но това беше отдавна, тогава бях ученичка и някак си беше лесно. Всъщност погледнато през времето, много неща бяха по-лесни в онези дни нищо, че тогава не мислех така.

Това е моят пост - взет от моето лично време, в което аз няма да мисля колко материален е света и аз в него, няма да правя планове как ще оцелявам в хаоса на живота, как ще се наложа над моите неприятели, или как ще печеля овации и доверие за да извлека от тях бъдещи активи... Давам си само няколко дни и нощи... на изолация от външния свят... на въздържание... на равносметка, на докосване до ТЕБ... на контакт... само няколко... защото всичко тече на бързи обороти и никого не чака. И защото искам да бъда друга, малко по-добра, малко по-обичаща, малко по-разбираща и малко по-... но сякаш няма как.
Вече започнах така, влязох в тези релси, избрах този конвейер и сега той не ми дава възможност да мръдна встрани. Ще ме влачи, ако намаля скоростта! Ще ме прегази, ако спра! НЕ МОГА! Разбираш ли! А и смятам. че съм добра в това, което върша, “добра”, по смисъла за земните ни ценности – полезна и нали се сещаш. Има неща, има хора, които зависят и разчитат на мен... не мога да се откажа ей така по средата и да ги изоставя. Хубава или лоша, все пак това е Моята Борба. Може би оттам - където си Ти, всичко изглежда малко, смешно (и преди съм Ти го казвала, като щуране на мравчици в стъклен буркан), но все пак се случва под Твоето небе! За това... другия живот (ако има такъв) може би ще бъда такава, каквато повеляват законите Tи, недей да ме забравяш, а сега... дано да можеш да ми простиш! МоЛя Те!

Сетивата ми са напрегнати и духът ми е буден, дори когато спя. Мисля, че изтощението ми е по-скоро емоционално, отколкото телесно...  Липсата на храна определено изостря мисълта ми... но самата храна никога не е била от такова жизнено важно значение за мен. Просто рефлексите ми са малко забавени, но съм адекватна и способна да реагирам и оцелявам... В тези моменти си мисля за Христос... и за невероятната му сила да издържи в пустинята само на вода. Може би това е пътя по който се открива животворния балсам, произлязъл от перфектното съчетание на двете молекули водород и една кислород... да чуеш гласа на водата и да видиш в огледалната й повърхност сътворението и прераждането си, и да успееш да намериш ситост, пиейки от леката й прозрачна маса. Вода, колко перфектно изпълнение наистина, като всичките Твои творения... като огъня, като цветята и птиците, като малкото новородено бебе... изваяно до най-миниатюрния детайл... толкова е жалко, че не намирам време да се възхищавам на съвършеното... и толкова нищожно, че се сещам за Теб, само когато страдам.

Това е моят пост, нещо истински мое, посветено на диалогът ми с Теб,  много личен, много съкровен... много по-близо до Теб. Отдавна трябваше да го направя, но все отлагах, мислех си, че имам много време, цял един живот... но истината е, че не знам какво точно означава “много време’, а и животът е част от смъртта във всеки един момент може да свърши. Някога мислех, че е обратното, но не е, та нали през по-голямата част от времето сме мъртви. За това нека използвам това време! Сега.

Не знам дали го правя, както трябва, по установените начини.. Може би има правила, които трябва да спазвам и молитви, които да изричам... знам само, че го правя, както го усещам. Знам, че искам да взема от Твоето Причастие за да стана част от Теб. За да мога да усетя по-висше присъствието Ти, трябва аз да съм в сърцето на Бог”, защото, че Бог е в моето сърце е неоспоримо...  За да мога, не аз да соча пътя на любовта, а любовта сама да ме намери за достойна и да сочи моя път, трябва да Те достигна. ...И най-вече... за да постигна онзи така жадуван от мен душевен мир и хармония, който ще ме направи ЕДНО с тревата и въздуха, и слънчевите лъчи... и вятъра. И получила най-накрая, опрощение и обещание за вечен живот, вече никога не ще изпитам страх...   

Страх... целият ни свят е стъпил върху тези пет букви и над него изграждаме и други светове още по-чупливи и разкошни. И понеже сме твърде незначителни да покорим тези светове сме готови да унищожаваме за да запазим и малкото, което имаме. Спаси ме от това, спаси ме от съмнението ми, че съществуваш в моментите на моята слабост, поведи ме с Теб, защото Ти си пътя и истината и живота...

Знам, че погледнато през времето, онова малко момиче (аз), успя с гордост да “измине” целия пост, а днес заставам пред Теб само с моите седем дни..

Но.

Онова време си отиде, а беше сякаш вчера... но както се казва “Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех и като дете отсъждах, но когато пораснах  аз прекратих детството”, и сега е различно. Кожата на ръцете и нозете ми не е така нежна, понеже прекосих много пътища и пренесох много товари. Очите ми не са така чувствителни, защото мъгли и бури често намираха убежище в тях... Повърхността на сърцето ми е надраскана и не се доверявам на хората защото някога някои от тях ме предадоха и това ме накара да се съмнявам в повечето... а тази преднамереност така ми тежи...  

И все пак аз заставам пред Теб!

С времето ще бъде все по-трудно да ми се прощава, тъй както и на мен ми е трудно да извинявам грешките на другите, но понеже няма с какво друго да платя освен с “Моля Те” знам, че този на когото му се прости повече, ще е благословен да обича повече!

 

© Мойра Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ...Отдавна трябваше да го направя, но все отлагах, мислех си, че имам много време, цял един живот... !!!

    Много истинско!!!

    Беше истинско удоволствие да прочета!!!


    Поздравления!!!
  • Поздравления!
  • Романтик, РуСаЛкА, henryoliver - Благодаря Ви!
  • Чак сега го чета, за което съжалявам.Съжалявам за себе си,-можех по - скоро да прочета един почти съвършен,искрен,невероятен стих.Прекрасен текст!!!!Поздрави от Хенри!
  • Мойра, страхотно есе ! Много ми хареса! Поздрав!
Предложения
: ??:??