ПОТЪВАМЕ

Потъваме в блатото на живота... Потъваме... дори без да го осъзнаваме – бавно, плавно, рушещо, погиващо... Не са ни виновни технологиите, нито политиката, или великите сили. Виновна е нашата духовна нищета – да бъдем по-далеч от раздорите, от страшното, от непознатото, да живеем ден за ден, да вземем от живота колкото можем, справедливо, или насилствено, но да се облагодетелстваме. Ругаем корупцията, но сме готови да даваме, за да постигнем целите си. Нали, ако нямаше кой да дава, няма да има и кой да взема. 
Искаме свобода, но я превръщаме в свободия, в беззаконие, отново за да постигнем целите си днес – тук и сега. 
Искаме духовна близост, но се отдалечаваме един от друг, защото са различни интересите ни, бързо се доближават, но още по-бързо се раздалечават. 
Искаме бъдеще за децата си, но им го отнемаме с постъпките си в този момент, час и миг. Не можем да бъдем хубав пример за тях, защото самите ние не осъзнаваме, какво е правилно и неправилно. Подлъгваме ги с материални блага и правим от тях потребители на чужд труд, макар да е родителски. Ругаем пред тях всичко по пътя си и те усвояват езика на омразата, да не говорим за всичките си дейности, които извършваме в тяхно присъствие и те попиват всичко – чисто и нечисто. Страхуваме се от дрогата, но питаме ли техните объркани души, как се справят с хаоса – намират най-лесния път на забравата. Не искаме да разберем, а наказваме, отчуждаваме...
А Любовта? И тя сякаш е за силата, а не за чувствата, за парите, а не за обичта... Сметката изяжда децата на Любовта. Тя вехне, попарена от ежедневието, стремежа към благополучие, неразбирането... Дори сълзите са за продан. От тях се печели най-много.
Има още много и много какво да кажа, но... „Нека шоуто продължава!“ Ние ще се смеем... и горчив ще е нашият смях!