Единственото, което съм искала през целия си живот, е някой да ме обича. Да ме обича такава, каквато съм – много емоционална, експанзивна, трудно владееща емоциите си. Жена, която трудно споделя болките си с другите, особено с онези, които са я наранили. Винаги търсеща разбиране и, за съжаление, твърде рядко намираща го. Просто едно момиче, което иска да бъде прегърнато и успокоено, че не е самò в този тъй сложен свят.

Знам, че всеки живее в свой собствен свят и сам го изгражда. Моят свят е много тъжен и самотен. Свикнала съм да крия болките си и да не ги споделям с никого. Това обаче ме прави доста избухлива, защото моята емоционална същност има нужда от изява. Имам нужда да покажа на хората, че мен ме боли отвътре, ама някак си, ако може да не споделям истинския проблем. В резултат викам по всекиго и по всичко за щяло и нещяло. Мразя това у себе си. А и на всички около мен хич не им е приятно от тази ситуация. Как, по дяволите, да се контролирам!? Нямам никаква идея... искам да изкореня този навик от себе си и да се обръщам към най-близките ми с подходящата доза уважение и любов. Ама все се чувствам накърнена по някакъв начин – я личното ми пространство е било нарушено, я някой не е направил това, което искам, или пък го е направил не по начина, по който аз искам. А аз искам по много от всичко. Искам родителите ми винаги да са ми "под ръка", когато имам нужда от тях, да са винаги в добро настроение и разположение на духа, да ми помагат финансово и никога да не роптаят срещу мен. Искам децата ми винаги да изпълняват каквото им казвам, да ядат, каквото им давам, да са съгласни с моя избор на дрехи, да не правят бели, да спят, когато е време за сън, да не ми пречат, когато имам да върша нещо лично и ако може винаги да ме обичат и гушкат. А какво давам насреща – предимно крясъци и обвинения, рядко давам обяснения за това, което искам, но затова пък го искам тутакси и веднага. Често давам съвети, които очаквам другите да чуят и ако може да постъпят според тях, но самата аз рядко се вслушвам в съветите на другите, а още по-рядко постъпвам по начина, по който са ме посъветвали. Доста подло и лицемерно, нали? Искам мен винаги да ме чуват, а в същото време аз никога не чувам другите. А всеки има правото на мнение, било то да е различно от моето. Ако искам да подобря общуването си с хората, май ще се наложи повече да слушам и по-малко да говоря. Ама пуста голяма уста. Майка ми все ми казва „Трябва да имаш по-здрави предни зъби.”. Да, ама от това стискане на зъби съм се докарала до тук – дълго крещях само вътрешно и сега всичко избива навън. Нямам сили да спра тая огромна вълна на разочарование, негодувание и обида, която просто напира да излезе и да се излее, независимо върху кого и какво.

И аз вече не знам кое е правилното – да стискаш зъби и да си мълчиш, както правя аз, и в един момент, когато просто нервите вече не издържат, да избухнеш и да изпепелиш всичко по пътя си. Или пък винаги, когато нещо си засегнат, обиден или огорчен, да намираш начин да го изразиш с по-малко емоция, но все пак да се разтовариш и да не трупаш гняв у себе си. Май второто е по-правилно. Мъжът, когото обичам, постъпва по втория начин и доколкото знам, не таи лоши чувства към никого. Лошото е, че го прави с всички други, освен с мен. До един момент се опитваше да говори с мен открито, но все удряше на камък – все пак имам непробиваема защита, никого не допускам до себе си. Пък и все се опитваше да ме поучава, а както казах вече, трудно поддавам. В резултат – емоционално се отдалечихме един от друг и сега сме разделени. Сега аз съм готова да говоря и да споделям, но той вече не го иска. Няма нужда от това. Има си нова тръпка, ново поле за изява, някой друг, който да му се възхищава. За мен остана отново болката и този път тя е по-силна от всякога, защото към осъзнаването, че с държанието си сама предизвиках всичко, което се случи, се прибавя и вината, че лиших децата си от баща. Разделих три сърца, които живееха едно чрез друго. Тая вина ме убива. Можех да направя много неща, за да се развият събитията по друг начин, но... не го направих от и аз вече не знам какво – гордост ли, глупост ли.

Сега съм длъжна да се държа, заради тях – двете ми съкровища. Но как да го направя, като се чувствам толкова виновна и обидена. Не успявам да ги опазя от моите бушуващи емоции. Горкичките – трудно им е, но вместо да имат една подкрепяща ги майка до себе си, имат една вечно недоволна и кряскаща такава. Искам да спра да им викам, но нещо отвътре ме кара да продължавам да го правя. Като че ли дяволът в мен вече ме е победил. Не дава на здравия разум да надделее над бурята от чувства, която ме връхлита непрекъснато от всички страни. Аз съм един бушуващ ураган, който няма право да се развилнее с пълна сила и затова изпускам на малки порции цялото напрежение. Пагубно, нали? Трябва да се освободя от всичко и да се опитам да продължа напред. Но как да го направя и в същото време хората около мен да останат незасегнати? Не знам...