Моят неизживян живот се е скрил някъде между паяжините и още непрочетените книги. Уплашен и свит на кълбо в копнеж да се прероди в нещо по значимо и може би по истинско. Убивам тъмнината с по страшни дори от нея самата мисли. Чувствата ни държат слепи и прилепени към тялото на орела, който ни води и извисява над нищото. Издигаме се над съзнанието си за да умрем мелодраматично , макар и на високо като древния Икар. Безполезни чувства обгърнати от хилядолетна тъга, мъгла и страшни мисли. Мисли за, които не трябва да мислим. Но понякога нямаме избор. Те са мислите с, които трябва да живеем или да ги отхвърлим, което е равносилно на смърт на душата ... а къде всъщност е тялото? Парчета от битието ни заклани като гергьовски агнета. И много, които се хранят от плътта ни доволни, че това не е тяхната плът. Тогава кой пита душата? Вероятно ти самия омотан в паяжината на чувствата и желанията си, които ще те убият някога. А може и да не стане така. Ти трябва да решиш!