,,Ние не получаваме мъдростта –
трябва да я открием сами, след път през пустиня,
който никой друг не може да извърви вместо нас..."
Марсел Пруст
Дългият път, който е трябвало да изминем, извисявайки се над всяко едно предизвикателство, ни прави по-силни, но след себе си оставя отпечатък, зад който се крие урок. А той от своя страна е това, което остава в нас. Всяко знание и всичко, което тепърва предстои да научим във времето, се предава както на всеки след нас, така и на всеки до нас. Животът е един кръговрат, а какво по-хубаво от това?! В човешката природа е вродено както да руши, така и да създава и променя, а всеки опит за промяна идва от урока, оставен след изживяна ситуация. През изминалите векове целта на всеки един от нас е да се научи, да знае и може повече. Любопитството за света и до ден днешен гори със същия плам, както и в миналото. Ние искаме да познаваме света, а това предполага да развиваме наученото. Колкото повече споделяме и предоставяме достъп на другите до нашите знания, толкова повече може да се добавят и развиват във времето те. Научавайки това, което другите знаят, ние получаваме шанс да погледнем с по-широко отворени очи. Хората са устроени да поемат рискове и предизвикателства, защото светът е една рулетка, в която само смелите могат да постигнат нещо. Всяко предизвикателство носи риск, а всеки риск – поука.
Започвайки още от далечното минало и пътувайки през различните етапи и епохи, знанието е било изградено именно върху основата на желанието за познание на заобикалящия ни свят. Във всяко едно поколение се крият въпросите ,,как, кога, къде, защо, колко“ и още много други съмнения, които предизвикват търсенето на отговори и съответни доказателства за тях. Поглеждайки света такъв, какъвто е днес и осланяйки се на знанията до сега, въпросите стават все повече, а съмненията в отговорите продължават да се трупат и да променят представата ни за света с всеки изминал ден. Имайки предвид това, на края се оказва, че колкото повече знае и споделя човек, толкова повече иска да научи. А ако процесът на научаване се градеше само на знанието, то до сега този процес никога нямаше да бъде пълен, защото липсата на съмнение щеше да сведе нещата до минимум. Ние много добре знаем, че всяко нещо, което има минимум, има и своя максимум, а за да се стигне до самия край, е необходимо време, опит и споделяне. Наистина животът се изменя, светът се върти, но всяка промяна води до ново заключение, а то от своя страна до ново прозрение. И какво може да каже един обикновен човек като мен? Може би нищо!? Но хващайки се дори и за това – нищото, то говори само по себе си много. Никой не може да отрече, че именно то ни провокира да търсим и преоткриваме все нови и нови хоризонти. За да можем да признаем нещо за вярно или даденост, трябва да знаем колкото се може повече за него, но също толкова много трябва да знаем за него, за да можем и да го отречем. И така, лутайки се в един лабиринт както много други преди нас, всеки търси нещо, а самото търсене ни предоставя знанието. И вървейки по пътя на тази мисъл, пред нас застава въпросът за предизвикателството на споделеното знание. Само по себе си то крие много рискове, които са оправдани от необходимостта за разбирането и натрупване на знания. И както много други преди мен, моето мнение е, че самото предизвикателство на споделянето се явява неизменна част от самото знание. Защото, ако не споделяме откритото и наученото за каквото и да било, а го пазим само за себе си, ние няма как да бъдем разбрани от другите. Споделянето, разбира се, крие и своя риск, страхът от неодобрението или отрицанието на другите, но пък това от своя страна прави самото предизвикателство за споделяне на знанието още по-голямо. Страхът от новото и непознатото е най-силното оръжие срещу знанието. Можем да го подкрепим с примера, даден ни от Платон в „Държавата“ (VII книга) – „Сянката и пещерата“, когато освободеният от оковите, напускайки пещерата и откривайки другия свят, е принуден да се върне и му се налага ,,отново да разучава ония сенки и да влезе в спор с постоянните затворници, докато още не е с приспособено зрение, а за да привикне отново, ще му е необходимо немалко време, няма ли да предизвика сред тях смях и няма ли да заговорят за него, че се е върнал с повредено зрение, след като се е издигнал горе? И следователно, нали не си заслужава да се прави дори опит да се издигнат горе? А пък който би се опитал да ги освободи от оковите и да ги изведе горе, нали биха го убили, ако им попадне в ръцете?“ и всичко това би могло да се случи дори и днес, защото не всеки е готов да приеме промяната и новото. И тъй като самият свят е устроен да претърпява промени във времето, дори и страхът от самия страх се е променил. Защото всичко ново постепенно се превръща в същност на света и настъпвайки времето на новостите, това спомага за самото улягане и по-лесното усвояване на новото като цяло. Ако трябва да бъда честна с вас, всеки има страх, който е подхранван от съмнение или знание и това поставя самия човек в ситуация на съмнение, както в това, което знае, така и в собствените му възможности. Но ако той самият успее да преодолее сам себе си, то тогава той израства и започва да мисли по друг начин за заобикалящата го действителност. И тук много от вас могат да не се съгласят с мен, защото това е в същността на нашата природа и точно съмнението е прозорецът към прозрението. Всеки от нас може да опише безброй ситуации, както хубави, така и лоши, но едва ли някой може да отрече, че не се е научил на нещо от тях? Вероятно за повечето той е споделил със своите близки и така, без да осъзнае, той е предал научените уроци на тях, а те от своя страна на други и т.н. Не е ли това един кръговрат и обмен на знания? Без да искате не сте ли си споделили взаимно знанието? А от това не следва ли, че за дадения момент вие сте били и учител, и ученик? Много хора казват ,,така е казал народът“ или използват вече познати фрази и думи, а точно в тях се крие запазеното споделено знание от миналото, та до ден днешен. Сблъсквайки се дори и с малките ежедневни неща от живота, той винаги ни учи на нещо, а ние успяваме да го предадем дори и на един човек. Знанието от това ще се запазва и предава далеч във времето и много след нас. Да, всичко се променя и ситуациите се пресъздават отново и отново, но така не се ли обогатява наученото до сега? Според мен дори и самото предизвикателство за споделянето на знанието се е видоизменило във времето. Но то дали може да бъде постоянно? Основавайки се на познатата фраза на древногръцкия философ Хераклит ,, ποταμοῖσι τοῖσιν αὐτοῖσιν ἐμϐαίνουσιν, ἕτερα καὶ ἕτερα ὕδατα ἐπιρρεῖ.“ ( в превод от старогръцки : ,, Все по-нови води се вливат в тези, които вече са се влели в същите реки.") смело мога да заявя, че всичко се променя и видоизменя без значение какво е то. Взимайки за пример дори и човека. Всички знаем, че той изминава дълъг път от промени от деня на своето раждане до сетния си час. Минава през определено развитие и периоди, през които се променят неговите чувства, емоции с няколко думи изцяло начинът му на живот. Следвайки тази мисъл, бих заявила, че човекът е като водите, минава през етапите на своето развитие и се влива в живота, защото и други хора са живели и ще живеят и те са тези, които вече са се влели и ще се вливат, т.е. ще изживяват и изживеят един живот като този, с който всички разполагаме, но по различен начин. Така кръговратът се върти и всичко се променя, планът е същият, но обектите са нови и не съвсем изменяйки се във времето.
Замисляйки се и премисляйки всичко отново и отново, попадам в един лабиринт, от който няма измъкване. А може би всичко е илюзия, която чака някой да се поддаде на страха или поредният смелчага, готов да поеме предизвикателството на споделеното знание? И всичко това настъпва и преминава покрай нас като едно мълчание, което се потапя във времето, носейки своята тайна, която колкото и да разгадаваме, никога няма докрай да разгадаем...
© Ани Антонова Всички права запазени
*****
Успех!