Обичам тишината вечер, обичам и мъглата сутрин, обичам как тихо и леко се свечерява и как Слънцето бавно залязва. Магията на залеза ме грабна още в първия миг, когато го зърнах - толкова болка и щастие има в него! Как леко се преливат цветовете - отначало небето става оранжево, след бледото розово идва и яростта на червеното, последвано от лек бежов загар и тогава, точно след мълчаливото зелено, идва редът на светлосиньото, което постепенно преминава в тъмно, по-тъмно и по-тъмно... и по-тъмно... към лила, докато не дойде и кроткото черно. Така ме завладя това тихо вълшебство на нощта... Там, нейде в далечината, се чува нечий глас на птица - може би е бухал или сова... И полека лека поглеждам към безкрайния черен, необясним космос. Там една цяла Вселена ме чака!!!
     Изпитвам лек страх от онова величие на поглъщащия ме черен цвят! А на небето... на небето има хиляди звездици, които нежно ми се усмихват, сякаш са малки, чисти ангелчета, влюбени в Земята, неможещи да откъснат поглед от красотата й! И аз се чувствам така спрямо тях. Как да сведеш глава надолу, как да я извърнеш в страни, как да отместиш поглед, като дъхът ти спира погледнеш ли веднъж към тези безброй Божии създания, надарени с толкова красота! Нека остане така! Нека природата да е влюбена в безкрайността! Как да не поискаш да се слееш с нея! Как да не искаш да я усетиш близо до себе си! И можеш ли да го направиш... както аз го сторих? Погледни нагоре... почувствай вечерната тишина, сега поеми дълбоко въздух и леко притвори очи... и ще усетиш как се сливаш с една далечно близка безкрайност!