Приказка

“Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.”

 из „Битие“, Първа книга Моисеева – глава 1.

Искате ли да се върнем към една наша обща приказка. Част от първите ни стъпки, възторзи и вълнения. Моята история е от времето на проходилката. Когато опознавах алеите, пълни с цветя и птици, и с хора, препускащи по улицата.

Със сигурност градинската врата е била любимото ми място. Всяка сутрин имаше следа от него. Оставено бонбонче върху пощенската кутия. Така той ориса живота ми. А ла Долче Вита.

„И какво сега, с гумичка ли да го изтрия?”, питаше тревожно приятелка. Обичала го. Не можела да живее без него. Нищо, че не се виждаха вече. А друг вчера я помолил да му предложи брак. Страхувал се, че тя ще му откаже.

Вечерта беше прекрасна. Нощта също. Нямаше как нещо да попречи на щастието им. Казваше му наздраве след всяка кихавица, той благодареше. “Имам алергия”, обясни. “Към хубавото”, помисли си тя.

Обичаше празниците. Особено личните. Затова реши да я изненада. Да си помисли, че някой влюбен чака рождения й ден. Беше сигурна, че не е оставила визитка в букета, изпратен по куриер. Ядоса се, че се е издала по някакъв начин, след като приятелката й се обади да благодари. “Просто знам, че си ти и друг не може да бъде.” – бе отговорът, който получи.

“Колко е хубаво да видиш жена, която се изчервява. Харесваш Родопите, защото си девствена”, каза той и като спря в най-тъмната част от пътя, изненадващо предложи: „Да се поцелуваме, а?!”