Още в детските ни години родителите ни ни учат да различаваме доброто от злото, както и истината от лъжата. Една привидно добронамерена лъжа, която прикрива жестоката истина, при разкриването си ранява повече от реалността. Някои хора твърдят, че предпочитат лъжата, други - истината, но и в двата случая има наранени. Разкрилият лъжата се чувства предаден, а чулият  грозната истина се чувства  обиден. Но кое бихме избрали - да ни излъжат или да ни кажат истината?
Колкото и упорито родителите ни да ни повтарят, че не трябва да се лъже, ние го правим, дори те го правят. Нима не е лъжа, когато ни казват, че ако сме послушни, добрият старец ще ни навести в коледната нощ с подарък в ръка. Да, лъжа е, но за добро. За да ни научат да мечтаем, защото какво би бил животът без мечти - едно сиво ежедневие. За жалост, лъжите много рядко са породени от добри намерения. Може да гледаме приятел в очите и да гледаме как той се радва на успеха ни заедно с нас, а щом обърнем груб, завистта да е изписана на лицето му.
Когато бях малка, баба ми ми казваше „Не вярвай на хората, има много изпечени лъжци‘’. Тогава не разбирах какво иска да ми каже и как така хората  ще са „ИЗПЕЧЕНИ’’, но с годините животът ме срещна с многото лица на тези, непознати до тогава „ИЗПЕЧЕНИ’’ хора. Бях лъгана от най-близките си, от приятели и роднини. Невероятно е как може да вярваме до безкрайност на хора, които с нетърпение чакат животът да ни повали, за да ни стъпчат. Но това не трябва да ни кара да се съмняваме във всеки, защото така може да отблъснем и нараним човек, на когото държим, както и той на нас.
Трябва да се вслушваме в съветите на възрастните, защото перипетиите, през които са минали, са уроците, които са научили и които на нас ни предстои да научим. Затова винаги ще помня думите на баба ми, а  дали да съм доверчива, или не спрямо заобикалящия ме свят - това животът ще ми покаже.