Поглеждам към папката със снимки на компютъра ми. Заглеждам се в няколко от тях. Не... на тях не съм излязла идеално добре, не приличам на фото модел. Има една единствена причина да харесвам тези снимки - на тях са моите приятели.

            Там са тези хора, за които давам живота си. И които дават своя за мен! Не знам дали някога ще мога да им покажа колко много всъщност ги обичам! Вероятно никога няма да успея. Макар и да се старая да им го доказвам всеки ден. Поглеждам няколко снимки... няколко спомена прехвърчат като филм пред очите ми... няколко секунди на истинско щастие ме обливат. И след това се връщам в настоящето. Студено по природа, но точно сега толкова топло. Макар и няколкото секунди спомени да са отминали, те все още оставят отпечатък в съзнанието ми... в сърцето ми. Там. При най-близиките ми неща. При приятелите ми!

            Да... приятел... колко ли човека наричаме с тази дума? А за колко ли от тях наистина важи? И как да разберем дали някой ни е истински приятел? Знаете ли - не можем... никога. Не можем да сме сигурни кой ни е истински приятел. Поне не и просто ей така. Дори и да не можем да го докажем, знаем кои са нашите приятли. Наречете го интуиция, шесто чувство, подсъзнание или каквото там щете, но е истина. Някак си, знаем че тези хора биха направили всичко за нас. И ние също бихме направили всичко за тях. За да знаем, че те ще са щастливи, бихме се лишили от своето собствено щастие. Може би това е да бъдеш приятел на някого-да даваш всичко, а да не искаш нищо в замяна.

            А как да им покажем, че не правим всичко, само за да получим нещо? Може би не можем. Но те ни дават нещо много повече от подаръци или услуги. Дават ни чувството за сигурност и топлината на близостта. Имали ли сте някога чувството, че всичко излиза извън контрол? Че вече няма за какво да живеете? Че никога нищо няма да стане във ваша полза? Аз съм. И знаете ли как се изправих отново на крака? Спомних си абсолютно всеки хубав момент с моите приятели. Осъзнах, че все пак има за какво да живея и за какво да се събуждам всяка сутрин - за тях! Те бяха лъчът светлина, без който не можех да изляза от тъмната стая, в която бях заключена.!

            И в крайна сметка как мога да опиша приятелите си? Като перфектни? Не, не са. Като неземни? И това не са. А може би те са просто ангели, които ни повдигат, когато мислим, че крилете ни са забравили как да летят!