Някъде бях чела, че силата на човек се проявява в това, как той реагира на промените в живота му. Е, явно аз съм една много слаба личност. Но какво да сторя като промените, които преживявам, всеки път ме водят надолу. Аз самата много се промених последните няколко години. И това, в което се превърнах, никак не ми харесва. Но иначе нямаше да оцелея. И сега се питам как се промених толкова много. Може би просто пораснах. Ами в такъв случай да си бях останала дете... Спомените ме връхлитат, колкото и да се опитвам да ги запратя в най-отдалечените кътчета на съзнанието ми. И тези спомени ми навяват тъжни мисли. Защото аз бях едно усмихнато, дори щастливо дете, момиче. И ако кажа, че животът ме е променил, това ще е едно глупаво клише. Аз му позволих да ме промени, аз се предадох. И все още съм се предала. Защото се подавам напълно на обстоятелствата. Позволявам на несретите да ме смачкат напълно, да ме обезкуражат. И това ме убива, убива ме фактът, че не мога да се измъкна от капана, който сама си поставих. Как можах да стигна до тук? И сега предстоят нови промени. И това ме плаши ужасно. Плаши ме фактът, че това напълно ще унищожи и последните частици от това, което бях. А това, което съм в момента, е, има какво да се желае. Аз просто сега ще изгубя и последното нещо, което ме кара да се усмихвам. И какво ми остава тогава. Отдавна забравих какво е да се радваш на малките неща, колкото и банално да звучи. Но е вярно. Аз се промених напълно и безвъзвратно, за да мога по-лесно и безболезнено да понасям неизбежните промени в живота ми...