Проникване

Не знаеха дали бяха Влюбени.

Макар и  по своему, всеки от двамата  изпитваше болезнена нужда от близостта на другия. И още по-болезнено я потискаше. Силните им характери деспотично надделяваха над  неуверените трепети на сърцата дотолкова, че предпочитаха да се наблюдават  тайно, за да търсят отговори, които сами не искаха да дадат...

Бяха твърде силни, за  да не  се борят с чувствата си. 

И твърде глупави, за да им позволят да надделеят.

И твърде млади, за да знаят, че Животът е победител...

Когато едновременно протегнаха ръце, за да подхванат  подхлъзналата  се старица, а тя с благодарност събра дланите им и когато мълнията от срещнатите им погледи ги заслепи, в този миг - колкото вечност - всеки от тях прогледна с душата си в  душата на другия, лесно, без прегради и почти изцяло. Лакомо и ненаситно се заоглежда, знаейки, че  ще  е  за кратко  и  друга, така дълго чакана възможност едва ли ще има. И  чак след като  с  алчно  задоволство попи всичко, до което припряно се докосна, а тътенът отшумя и погледът отново се избистри, всеки от тях се сепна,  изведнъж осъзнал, че докато е бил неканен гостенин, самият той е имал  Гост...!

 Само след миг  зората  на усмивката пропъди неловкото притеснение от  собственото разголване, защото  и двамата почувстваха, че са обикнали  онова, което откриха в душите си...  И  неудържимо  пожелаха този  мъчително  потискан  порив към  взаимност да продължи  безкрайно...  поне колкото  Вечността...

А и след това...!