Едва ли всички пътеки са отъпкани, едва ли всички пътеки са опаковани с житейска наслада, едва ли всички пътеки са равни. Но пътеките, по които тичаме, спускаме се или се изкачваме са смисленото очарование на преживяването живот.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека… (Пеньо Пенев)

Пътищата разни ту се събират, ту се разделят. Така се случва често и в живота ни. Преминава той по различна непредвидена случайност или тръгва в различна, неочаквана посока. Но по него все ни води една и съща мисъл – че той си е наш и ни дава възможности и бъдни мисли. Та той, животът, е невъобразим лабиринт от очаквания, мисли, терзания и непрестанни разочарования. Препълнен с надежди, осеян с вятърни мелници, камъни в обувката и дори щастливи мигове. Много написано има за този странен начин на живеене и някак съвсем нормално е това, че у всеки усещането е различно. И може би най-ценното в това преживяване е начинът, по който ни се дават сили, мъдрост или пък съвети по нашия житейски път.

Преминаваме бързо и неусетно по пътеката на щастливото изживяване и търсим смисъл в нашето живеене. То този смисъл и осмислянето са най-същностното определяне на този наш живот. И дано в това ни разнолико пътуване открием своята пътека и тя да ни събира и дава повече, отколкото да взема.

Едва ли всичко е предначертано във времето и пространството, колкото и илюзия да е днешната и бъдеща действителност. И въпреки че „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“ (Алберт Айнщайн), невъзможно е всичко във времето и пространството да е предначертано. Някога, пък и сега, все по-натрапчиво и настойчиво ни спохождат мисли за смисъла на това ни човешко съществуване. А то е толкова съзнателно преследвано през цялото ни тук отредено време, че дори ако само малко по-внимателно и подробно се вгледаме в себе си, ще открием този смисъл.

Дали отчайващо повече от всякога не се нуждаем от това вглеждане? Всъщност, въпросът е за умението да го сторим и най-вече да разберем посланията, които излъчваме към себе си и към околните. Вероятно все още има оцелели рецептори и за тази мисия, но трябва да има и съзнателно усещане какво и как ни трябва, за да продължим да осмисляме живеенето си.

Едва ли всички пътеки са отъпкани, едва ли всички пътеки са опаковани с житейска наслада, едва ли всички пътеки са равни. Но пътеките, по които тичаме, спускаме се или се изкачваме са смисленото очарование на преживяването живот. И той ни го дава – в различна амплитуда и с различна скорост. А очакването на случването и на пътешествието е най-интелигентният начин да разберем какво следва или какво ни преследва. Сполуки или несполуки – все по-малко от това ще ни спохожда или ще пресолява делника, но той ще бъде все така различен и изненадващо предизвикателен.

А той, от стъпките пресован,

отвсякъде околовръст

в по-топъл въздух опакован,

не се предава и мълчи,

когато някой го прегази.

Но ето, вече си личи,

че стъпките, които пази,

се стапят, стават на вода,

на тънка ледена дантела,

и вече се прокъсва, да,

и после от пътека смела

превръща се в следа от път,

от охлюв диря треперлива…

И от пътеката снегът,

стопен последен, си отива.

Из „Пътека“, Мария Донева

Не се притеснявайте, не страдайте напразно – пътищата ще ви събират и разделят. И днес, и утре, и след това отново, и пак… Но пък ще бъдат, повярвайте, невъобразимо интересни. Стига не спираме да имаме рецептори за това дали, вървейки по своите пътеки, успяваме да различим истинските от фалшивите човеци, да разграничим добрите от лошите? Или често се объркваме по този наш път?… Вероятно с разнородна повторяемост се случват и двете. И това е повече от нормално. Защото ние, хората, сме достатъчно различни в мисли, чувства и действие. Обяснение за това можем да получим от психолози, социолози, икономисти, политици и редица други специалисти, но те всеки път ще звучат обнадеждаващо полезни и точно толкова безполезни. Човеците сме с различна идентичност, емоционалност, интелект… И това е едно от добрите неща – всеки от нас да може да съпреживява пътеката живот по същностно различен начин.

Търсенето на вярната посока или път е нещото, което ще ни съпътства и дори преследва през цялото ни смислено преживяване. А несигурността в правилността на този избор е може би онзи фактор, който ще ни кара това търсене да продължава. И нима световните открития, любовта, усещането за щастие или нещастие не са част от това търсене? Всяко от тях са ни спохождали неведнъж. Но все така продължаваме да ги очакваме, защото така сме устроени и защото така вървим към своето еволюционно развитие.

Историците може би ще ни поправят, че в различно време и на различно място революционното ни е карало да тичаме по-бързо по еволюционната пътека. Тази теза неизменно събира съмишленици и противници, защото усещането ни за справедливост и за удовлетвореност е била различна. Но безспорен е фактът, че редица революционни събития и процеси са променяли и ще променят света и живота по определен начин. Доколко той е полезен или безполезен е въпрос на различна оценка, но промяната е факт и вероятно с определена цикличност тя отново и отново ще се случва.

Не пътувай към мен! Аз така си живея –

като всяка Висока Пътека…

И самотно сред камъните се белея…

Но – не мога да бъда за всеки!

Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека…

И в Земята дъждовно се стичам.

И съм тежка сълза. Във очите на всеки,

който никога… не е обичал.

Из „Не минавай по мен…аз съм тъжна пътека“, Гълъбина Митева

Животът лицето ми с бръчки покри.

Наричам ги просто „пътеки на времето“.

Следи са от болка, тъга и сълзи,

изгубена обич, от тежки раздели…

Следи са от мигове, спрели дъха,

когато от обич най-чиста преливах.

Как времето исках тогава да спра.

Човекът се ражда, за да бъде щастлив…

Из „Пътеки на времето“, Ваня Статева

Понатрупали житейски неволи, не знам защо наричани от мнозина мъдрост, натоварили се с повечко мисли в нощта и определена доза мъдрост, все по-често си задаваме въпроси и търсим отговори за човешкото ни съществуване и битие. Намираме оправдания, търсим надежди, усещаме опора, колекционираме неприятели (по Игор Марковски) или пък намираме следа от времето и ценности, които са оцелели и трябва да оцелеят. Странни препятствия по пътя и едва ли всички ще открием или преоткрием за себе си и околните, но със сигурност най-ценните ще намерят пътя, за да останат във времето и пространството. Поне досега така се е случвало и с голяма вероятност – така ще се случва и занапред. Онези ценните и най-вече добрите неща ще преодолеят тези странни препятствия и ще бъдат откривани и занапред и това е от онези хубави неща, които се случват. Жалко, че ние няма да имаме усещането за това, но то и сега така се е случвало.

Има чисти човешки пътеки.

Искам вечно по тях да вървя.

Те не са нито прави, ни леки,

но по тях не прекланям глава.

Не погасват пътеките в здрача.

Не потъват в дълбокия мрак.

И когато понякога плача,

те ми връщат усмивката пак.

Нека дъжд да вали – ще поникне трева.

Нека бликат сълзи – блесва лъч след това.

И когато боли, не прекланявам глава,

не прекланям! Не прекланяй глава!

Нека дъжд да вали – ще поникне трева.

Нека бликат сълзи – блесва лъч след това.

И когато боли, не прекланям глава,

не прекланям!

Има толкова хубави срещи.

Има толкова скъпи неща.

По пътеките чисти, човешки

аз вървя, аз вървя през света.

Не погасват пътеките в здрача.

Не потъват в дълбокия мрак.

И когато понякога плача,

те ми връщат усмивката пак.

Из „Пътеки“, Росен Василев

Очарованието на изживяването път, е свързано и с приемането, че той винаги има свое начало и свой край. Това може би изглежда доста тъжно, но всъщност е толкова възбуждащо интересно, защото те нещата се случват в някаква хаотична последователност и в невъобразим поток от уж неочаквани съвпадения, подредени в една човешка пътека. Няма да бъде пълен този разказ, нито истински и няма да бъде докрай изказан по своя поетично различен начин, ако не споделим и думите-съдба – така, както го е сторил останалият завинаги млад наш (почти) съвременник.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека…

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

Още крачка – и ето го края! –

Извървяна е тя, извървяна…

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко… и всичко загубих –

няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш – така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. –

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори – догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти – прецъфтява,

туй, което се ражда – умира.

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

(Из „Пътека“, Пеньо Пенев)

Ако трябва да преследваме нещо истински, то това са нашите пътеки. И ако можем – нека да направим така, че те да са онова смислено очертание на времето, през което сме стъпвали по тях, и онази мъдрост, която сме събирали и трябва да оставим на децата си. Мечтите са част от тези пътеки, но немалка част от това е осъзнаването как да вървим по тях и с кого. Дано сме намерили верните човеци и верните пътеки и ако не сме го сторили нека продължаваме да търсим и намираме…

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ