bitter_pill (Десислава Паунова)
1 3
16.06.2012 г., 22:55 ч.

† Раба Божия Десислава † 

  Есета » Лични
1301 0 11
6 мин за четене

                    †  Раба Божия Десислава †


     2012 година в разгара на летния сезон, точно тогава аз бях в Испания, изготвяйки дипломната си работа си в University of Santiago de Compostela, град Сантияго де Компостела, Испания. А времето тук нетипично за сезона беше студено, дъждовно и напомнящо за късна есен. Докато в България, кадето аз бях родена и живеех вече всеки беше ходил на плаж и се радваха на жарко лятно слънце.
     Та да се върнем към годината, в която се случваха тези събития, а именно 2012 година. Светът беше в очакване на апокалипсис, а аз и не предполагах , че моя вътрешен крах наближаваше с невиждана скорост. Дали е трябвало да се притеснявам за края на света като самата аз, уви, но нямаше да го дочакам.
     След дълга творческа пауза, отново сядам с химикалка до прозореца, под съпровода на испанска музика, за да продължа с разказа си. Бях стигнала до момента в , който ви разказвах предисторията на настоящия момент. Тук в Испания живеех на малка улицата в края на града, още старата част на града. Изпълнена с катедрали, малки църкви и музеи. Спокойна и не много населена. Заедно бях с една колежка от университета, също българка. Живеехме двете в петстаен апартамент, с три санитарни възела, огромен коридор, всекидневна с кухня и перално помещение.  Нямаше много интересни неща, които да ни се случват, ежедневието ни беше еднообразно и дори скучно. Обикновенно след университет, често пиехме по чаша вино с вечерята или халба бира. След което всяка се отдаваше на почивка в своята си стая. За града мога да кажа, че е спокойно място за живот , изпълнен с паркове и места за отдих , Сантиаго беше предпочитано място за почивка от туристите, също така културна столица на Галисия. Хората дружелюбни, сърдечни и приятелски настроени. Малко от испанците тук говореха английски, което ни създаваше известно затруднение в общуването. Дет се вика по български „ЕПА НЕ МОИМ СЕ РАЗБЕРЕМ”. Което в повечето случаи създаваше комични моменти, отколкото неудобство.
    През целия си живот бях съпровождана от успех, късмета винаги е бил на моя страна. Така опиянена от него, като комарджия в казино, който не спира да печели. Е, така се чувствах и аз. Закриляна, благословена с усещане за безсмъртие. Един страх ме съпровождаше през целия ми живот, а именно идеята за безсмъртие, която сама по себе си звучи абсурдно. От мисълта за вечен живот ме побиваха тръпки по цялото тяло, като рояк мушичи пъплещи по гръдта ми. Докато има хора, за които това би бил „дар Божи” и самата мисъл за безсмъртие ги опияняваше, то за мен това звучеше като проклятие, божествено наказание. И в този ред на мисли си задавам сама на себе си въпроса , с какво и как бих предизвикала Божия гняв. Или това няма нищо общо със Създателя, а е дело на самия Сатана.
     Бленувах за живот изпълнен със съдържание, наситен от емоции, не много дълъг, но смислен.  „Млад и красив труп” звучеше за предпочитане отколкото да остарея. Въвеждайки ви в историята на своя разказ, още от мен наричана история за края. Времето се изплъзваше, а аз вече усещах как космичното електричество и магнетизъм, причина за пулса на сърцето, вече не бяха в хармония. Кой е здравословния пулс се питах. В който има музика и ритъм си отгорих сама на себе си. Ритъмът е в основната схема на всеки живот. Ако се разруши ритъмът, разрушава се и Животът. Ритъмът винаги се състои от два полюса. Който откаже да издиша , не може да вдиша, и обратното.  Хармонията между мислите и чувствата ми беше прекъсната безвъзратно. На път бях да се предам.
    Ако ме попиташ кого най-много обичам на този свят бих ти отговорила баща си, но ако ми зададеш въпроса без кого не бих живяла, аз ще ти отговоря без майка ми. Всеки е чувал за защитния механизъм на човешкия организъм. В момент в който пулсът ти се ускорява нечовешки, а болката в гърдите започне да те задушава и в този момент мозъка изключва за да защити тялото. Аз не бях от хората , които се щадяха , а живееха  образно казано за да пълнят шепи със адреналин. За миговете, които спират сърцето. Уви но не успях да защитя крехкото си съзнание, така уязвимо.
    Често обвзета от скука. Лесно губеща интерес към случващото се и сякаш нещо от вътре ме тласка непрекъснато да сменям обекта на вниманието си. Винаги съм усещала нуждата от специална съпричастност и сменящи се дразнители, за да  не скучая. Мислите ми се отнасят нанякаде от самосебе си. На пръв поглед се вижда моя отекчен вид , зад който реално , се крие умората от света, който читателю ти познаваш сега, свят не съответстваш на собствените ми представи. Липсата ми на концентрация и несъсредоточаване винаги се е тълкувала зле. Би било преувеличено ако кажа , че са ме смятали за проблемно дете , по скоро различно. Диагнозата, която ми беше поставена в по-късна възраст, преди тези събития включваше инверсия на съня, задруднение да подредя рационално задачите и другите си занимания от ежедневието. В много случаи като че ли не чувах дори, когато се обръщат към мен. Страх от новото, от промени и преустройства, фобийно тревожно разстройство, ускорен пулс, сърцебиене, възприемателни смущения също допълхава моето положение. Именно това състояние на обезсърчение , граничещо с депресия доведе до моята диагноза, последва и лечение с психотропни лекарства, които се налагаше да пия в продължение на години.
      Невъзможността да бъда разбрана, би довело до вашата критична оценка, за поредната откачалка която се отказа от живота. Моята хронично „обърната полярност” , тоест чувството че постоянно губя енергия в общуването си с хора, отслабваше вътрешния ми покой , както и физическото ми здраве. Чувството да бъдеш изцеден... може би това е причината от дете да съм податлива на всякакви болести,алергии и кожни обриви. Докато полюсите ми са обърнати е почти немислимо състоението ми да бъде стабилизирано.
      Духовността обича и приласкава живота, не осъжда и не отблъсква никого. Смятах себе си за човек, който познава красотата и истината във всички религии и осъзнава, че духовността няма нищо общо с догмите, етическия кодекс или застиналия морал. Но именно тези религии осъждаха отнемането на живот съзнателно и преднамерено, нещо срещу което аз трябваше да се изправя. Дали ме очакваше вечност в дебрите на горещи пламъци. Нямаше да науча в този свой земен живот.
       Върша ли нещо по чужда, а не по своя воля и не за своя радост, често заемам отбранителна позиция. Така поставих на дневен ред и своя избор. И нека ви върна малко по назад и да припомня, че на въпросът „без кого не би живял”, аз отвърнах без  „своята майка” . Неотне много време да взема това решение , като дете силно обгрижвано от майка си, силно любящо и търсещо нейното удобрение, аз не можех да живея без нея. Да съществувам изпразнена от съдържание може би и толкова. След нейната кончина мрака нахлу изпълващ цялото ми същество. Най- големия ми страх , се изправи над мен като циклоп втренчил единственото си око , а аз толкова малка, нищосжна, напълно безсилна в краката му колинича.
       Опустошена душата ми, все почеве се отклоняваше от християнския път. Гибелта ни е станала чрез унищожението на общуване с Бога и чрез встъпване в общуване с „падналите” и „отхвърлени” духове. Отвърнала поглед  от Бог, който ме предаде , нима ако възнамеряваше да отнеме моя живот нямаше тази възможност , еми със своята жестокост наказваше мен чрез моята майка.
    Като останах сама, аз отново започнах да изпитвам ужасни атаки от нечистата сила, която наочаквано заговори с мен от името на Господа. Железния глас  започна да изброява греховете ми, а после започна да изисква от мен да избера : или смъртта или лудостта. Пак се появи натрапчивата мисъл за самоубийство. За първи път гласно изказвах намерението си. И най-сетне се реших и със сълзи на очи подчинявайки се на гласа с „свише”, взех ножа. Съзнанието се съпротивляваше, но ръцете сякаш се подчиняваха на някой друд и рязнаха гърлото ми.  „Сега умираш ”- чух аз – „след два дена ние ще те посрещнем”. Губейки съзнание, аз попитах: „Къде?” . Отговорът  бе страшен „В Ада. Нали си самоубийца”.

 „Така казва Господ:
Проклет да бъде оня човек,
Който прави плътта своя мишца,
И чието сърце се отдалечава от Господа.”

Проклета бях и аз !

 

 

© Десислава Паунова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Особено на слободията! Но дай тук да не го превръщаме във форум, макар, че горе написаното едва ли може да се счита за произведение - все пак ако те вълнува темата, отвори една тема в истинския форум на откровения напр. "Млади ли са младите - стари ли са старите и възрастта оправдание ли е за безотговорно отношение към действителността и от двете страни?" и който иска да дойде да вземе отношение по въпроса.
  • Бостане, не забравяй, че нашето поколение, а и това преди нас, бяха възпитавани в условията на един режим, в който животът на всеки един от нас бе предварително предначертан и предварително ограничен. Думата "амбиция" ако не мръсна, бе поне неприлична и обикновено вървеше редом с негативната дума "кариеризъм". Затова и самонадеяността ни е била подстригвана от най-ранна възраст. Докато сегашното поколение 20-25-годишни е поколението на прехода, поколението на свободата и слободията, което няма как да не се отрази и на самонадеяността му. Но пък кога, ако не сега им е времето да летят в облаците? Нека летят. А ние по-малко да мрънкаме...
  • Дори в техническата документация и инженерните планове пунктуацията е важна. Препинателните знаци и шпациите се мятат ту в ляво, ту в дясно, ту пък хич ги няма. Да не говорим пък за членуването или глаголните времена. Който е пропуснал уроците до 7 клас, а има претенции да пише и да публикува в интернет (или където и да е), съвсем спокойно може да потърси в някоя книжарница "Увод в езикознанието" и да се самообразова!
  • Разбира се, че са имали същия похват и по същество този похват винаги ще си е все такъв. Но все ми се струва, че колегите от моето поколение, когато прощъпуваха, включително и аз самия - не бяхме толкова самонадеяни в началото, а имахме едно наум, че доста обувки ще трябва да изтъркаме по обектите, преди да си помислим, че ще "одобряваме". Това поколение, с което си имам работа сега е твърде самонадеяно, но все още без покритие, лошото е, че им се губи и възпитанието под агресивното самовнушение, че са велики, защото са придобили вече диплома. Е, това е ролята на старите кучета в бранша по отношение на младите, първо да ги приземят и тогава да им помогнат с каквото е необходимо. А има и такива, които са си просто твърди глави и недоземат, но това вече е друг въпрос.
  • Айде бе, Бостане, да не би като си бил на 25-26 години, старите инженери да не са имали за теб подобно на сегашното ти мнение? Да припомням ли онзи древноегипетски папирус, в който пишело "Ах тази днешна младеж! Не учи, не знае, не уважава възрастните. Нищо не става от нея!" Хайде малко повече толерантност и търпение към младите! А и Иванова е права за казармата. Въпреки, че доста бетон съм забъркал там на ръка, това с нищо не ми помогна в последствие на инженерното образование. А за нивото на "зайците" не са виновни те, а системата на образование. Докато във ВИАС /УАСГ/ има преподаватели по на 80 години, които мънкайки четат лекции от пожълтели страници от преди 50 години, без да изведат студентите "на терен", така ще е. Имам поглед как се преподават едни и същи неща тук и как в Обединеното кралство. За съжаление, сравнението не е в наша полза. А после се чудим защо децата ни остават там...
  • Пак не излиза. Сега пък учат повече класове - особено техническите училища и ако сложиш някой и друг курс за кандидат студентска подготовка към съответния университет, какво излиза за една магистратура?
    Апропо - работят млади и зелени инженерчета с мене, та знам, колко ви е коефициента на "зайците". Преди да започнете да о-У-добрявате ще трябва да преминете през някой стар кокал като мене, да ви "надуе шушоните" за около 10 години и да ви вкара в реалния свят на работата. Но иначе стремежа, да одобряваш ако го имаш е похвален, подходящ за поощрение така да се каже! :-0
  • да знам я ... моя грешка , за съжаление няма как да си редактирам коментара
  • еми ако ти си закъснял с кандидатстването ще завършиш на 25-26 някои не сме си губили времето, а сме кандидатствали след гиманазията такаче 22 е нормална възраст за дипломиран инженер,а на 26 вече докторант , и скоро след това ще си на опасната с молба за работа, която аз ще удобрявам !!!
  • Странни работи стават на планетата Земя напоследък. Децата на 22 години стават инженери - явно гениалнотологията е някакво ново направление в развитието и израстването на хуманоидите от 90-те години насам. Какво да кажем ние, които завършвахме такива науки едва на преклонните 25-26 години. Светът явно много се е разбързал и в бързането си ще ни отнася без време май - в небитието!
  • хахаха естествено, че не е вярно ... това не са мемориали... просто разказ нищо специално , аз съм инженер а не литератор ... в гимназията имах само 4-ки по литература определено ми беше най слабата страна . и слава Бого че майка ми е все още жива жената и дано още дълги години да е така. а за сексът съм си напълно доволна всеки път се вдига пушек хахах благодаря за мнението все пак ... приемам критика
  • Няма да се лъжем - текста изобщо не е художествен. Ако това е вярно и не позираш ще ти дам три съвета: 1.Живота продължава с твое или без твое участие - зарежи религиите. 2. Намери си някой коцкар и наблегнете здраво на секс до пушек. 3. Иди в Пирин поне за 20 дена над 2300 м. надморско равнище с яка компания от някое туристическо дружество. Воала и всичко ще стане о.к.
Предложения
: ??:??