Всички ние сме изтъкани от нишки на добро и зло. Понякога те се сплитат в смъртоносни възли, от които произтичат невиждани конфликти и развързването на подобен възел често е възможно единствено с разсичане. Но веднъж разделените нишки, рязко намаляват способността ни да възприемаме Света като съвкупност от сили, далеч по-велики от нас. Въжетата, с които теглим житейския си товар, постепенно загубват якостта си, претриват се, делата ни започват да буксуват и неимоверно идва мигът, когато не сме в състояние да удържим тежестта и нещата се сриват...

Приятелите са онези нишки Добро, които ни помагат да разпределяме по-правилно неочаквания товар от една обида, тежка загуба, или личен разгром, а „враговете” – са катранът, спояващ тънките влакна на Живота. Прекаляването обаче с овалването на житейското ни въже с катран, прави ситуацията опасно хлъзгава и „товарът” полита стремглаво надолу, стоварвайки се и върху онези, що очакват с края на нашите мъки да настъпи техният земен възход.

Светът е устроен да балансира между Добро и Зло, така че събитията да се случват съгласно невидимия план на всемирния разум що-годе предсказуемо и с възможна най-малка загуба: на енергия, човешки ресурси и време.

Накланянето на везните в една или друга посока не носи полза нито само на Светлината, нито само на Мрака. Тъй както денят и нощта се гонят и сменят местата си, то и историята на човешкия род редува периоди на агресия и война с такива на дългоочакван и извоюван с безброй жертви мир. Човечеството израства духовно, като в страданията и болката намира смисъла в това,  да замества Злото с Добро. Защото Злото не можеш да победиш, но можеш да го заместиш, иначе липсата в нишките ще разхлаби въжето и Доброто също ще се изроди в криво разбрана Свобода и псевдоравенство. Ние не сме равни по ум, нито по доброта, нито по натрупано у нас количество зло. Но можем да бъдем  равни пред това да живеем балансирано и без да вредим с умисъл. Иначе казано – разделяйки своята тъмна от светла половина, ще сме по-свободни да изберем по кой от двата пътя да вървим. И тогава, зададения ни Свише код, да бъдем по-добри, неминуемо ще сработи, ще се слеят двете половини в една и ако умът ни устои на натиска на всяка от тях, то ще държим ключа и към звяра, и ключа към мощта на скиптъра, ще бъдем свободни, от нас ще зависи дали ще се превърнем в малки богове, или поглъщащи материята черни дупки...

Никой не би трябвало да е сам. Затова и в съществуването си търсим своята „половинка”. Понякога тя носи онези качества, дето все не успяваме да наработим сами. Хората, живеещи хармонично, носят посланието за равновесието, заложено в човешкия дух и може би бележат началото на една нова епоха – тази на  универсалното съвместно съществуване. Когато ще бъдем не просто граждани на Света, а необходима и възлова част от всемирния космичен ум. И на какъвто и език всеки да нарича своя Бог или божество, то устременото съзнание ще вплита в нишките от бяло и черно усещането за баланс и контрол и това ще бъде жадуваният  вълшебен тласък към новия човешки Ренесанс...

Кирил ПАЛАЧОРОВ, Бургас