30.11.2007 г., 23:05

Раздяла

3.9K 0 2
2 мин за четене

Раздяла...

Каква дума... Звучи почти като смъртта. Защо човек се разделя със своите приятели? Защо след хубавите мигове на срещите винаги идва тя – раздялата? Защо се разделяме с тези, с които сме прекарали най-хубавите мигове от своя живот и само чрез кратки писма се „чуваме” с тях ? Раздяла... Тя идва след всичко хубаво, красиво... Излишно е да се самозалъгваме, че няма уж да се разделим. Това ще стане, дори и да не го желаем. Дори и да се борим упорито срещу нея. Тя е съществувала и ще съществува. Всеки тръгва по своя път, предначертан от неговите мечти и цели. А тя остава с това, което ни донася. Първо страдание и болка, после меланхолия, а накрая – кой знае?... Може би забрава или пък светъл спомен, преди всичко за хората, за приятелитe, с които си бил заедно. Но времето лекува всяка болка. Ще се устремим към своето щастие и ще загърбим сълзите. Така е. Всеки се надява на нещо хубаво. Ако човек желае да бъде само щастлив, това би било лесно, но той, като всеки, би искал да бъде по-щастлив от другите, а това е винаги трудно, то той се счита обикновено за по-нещастен. И почти винаги е недоволен от себе си и от съдбата си. Но всичко остава за хората, защото е създадено от хората. И ако животът ни раздели, ще изпием горчивата чаша на една голяма човешка мъка. Нека не мислим за злото! Нека мислим за щастието, защото ни е необходимо! Борбата за щастие е наше право! Ние сме длъжни пред себе си и пред живота да създадем нашето човешко щастие със своите собствени ръце. Преди всичко ни е необходима голяма човешка вяра. Тя ще ни донесе нови сили, нови вдъхновения.

 Написано в първите дни от пребиваването ми в  ученическия  пансион към ТМП"Мишо Цонев" гр. Плевен, в момент на дълбока  тъга по родното  градче, към близки, познати и приятели, останали така далеч от мен 1986г. м. ІХ-Х.

 

 

Дали наистина аз съм писала това? Спомних си началото от тези редове на 29 май 2003г... Провидение е ли е било?... Или какво?... Аз самата ли предизивиках съдбата?... Защо?... Защо?... Защо?... Още не мога да открия отговора на тези въпроси. А дали изобщо някога ще го открия?!... Колко оптимистичино звучат посредните редове. Как съм могла да мисля, че времето лекува всяка болка?  Сега знам, че това не е вярно. Това не важи за мен. С времето болката става все по-голяма, и по-голяма... Просто се научих, че трябва да я пазя за себе си, защото  тя е само моя, защото никой, никой не може да разбере какво става вътре в мен и с мен. О, да, много пъти са ми казвали, аз те разбирам, знам как се чувстваш... Но това не променя нещата, от това не ми става по-добре, защото отново оставам сама със своята  болка. Няма лек за това... Стискам зъби, доколкото мога  и когато остана сама, изливам цялата мъка и болка, сковали сърцето и душата ми, опитвам се да ги удавя в сълзи, до следващия път, когато остана сама с тях и отново, и отново, и отново... До кога?...  Докато се срещнем във Вечността, МИЛО МОЕ ДЕТЕ...

 

Р.S. Някой друг път може би ще продължа, сега просто не мога...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Цонка Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Задбалансово

exuded

Властта у нас битува несрамежливо. Придобила е себе си и вече няма нужда от воля на избора, на избир...

Когато бях овчарче

exuded

Най-тучни са пасищата вдясно от планината на властта. Трева – колкото щеш, ядеш на воля, а тя никне,...

Кога, ако не днес, и кой, ако не ние?

slavi2002

КОГА, АКО НЕ ДНЕС, И КОЙ, АКО НЕ НИЕ? Както е казал Рик Уорън: Животът е пълен с проблеми и начини з...

Заличаване

exuded

Търкаме, търкаме... От сутрин до вечер. Лотариата е за всеки, билетите и талоните са достъпни, прост...

Моето писмо до България

slavi2002

Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебни...

Само ако започнеш да правиш добро...

thedac

Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него И най-малкото добро, което направиш, то е за т...