Раздяла...

Каква дума... Звучи почти като смъртта. Защо човек се разделя със своите приятели? Защо след хубавите мигове на срещите винаги идва тя – раздялата? Защо се разделяме с тези, с които сме прекарали най-хубавите мигове от своя живот и само чрез кратки писма се „чуваме” с тях ? Раздяла... Тя идва след всичко хубаво, красиво... Излишно е да се самозалъгваме, че няма уж да се разделим. Това ще стане, дори и да не го желаем. Дори и да се борим упорито срещу нея. Тя е съществувала и ще съществува. Всеки тръгва по своя път, предначертан от неговите мечти и цели. А тя остава с това, което ни донася. Първо страдание и болка, после меланхолия, а накрая – кой знае?... Може би забрава или пък светъл спомен, преди всичко за хората, за приятелитe, с които си бил заедно. Но времето лекува всяка болка. Ще се устремим към своето щастие и ще загърбим сълзите. Така е. Всеки се надява на нещо хубаво. Ако човек желае да бъде само щастлив, това би било лесно, но той, като всеки, би искал да бъде по-щастлив от другите, а това е винаги трудно, то той се счита обикновено за по-нещастен. И почти винаги е недоволен от себе си и от съдбата си. Но всичко остава за хората, защото е създадено от хората. И ако животът ни раздели, ще изпием горчивата чаша на една голяма човешка мъка. Нека не мислим за злото! Нека мислим за щастието, защото ни е необходимо! Борбата за щастие е наше право! Ние сме длъжни пред себе си и пред живота да създадем нашето човешко щастие със своите собствени ръце. Преди всичко ни е необходима голяма човешка вяра. Тя ще ни донесе нови сили, нови вдъхновения.

 Написано в първите дни от пребиваването ми в  ученическия  пансион към ТМП"Мишо Цонев" гр. Плевен, в момент на дълбока  тъга по родното  градче, към близки, познати и приятели, останали така далеч от мен 1986г. м. ІХ-Х.

Дали наистина аз съм писала това? Спомних си началото от тези редове на 29 май 2003г... Провидение е ли е било?... Или какво?... Аз самата ли предизивиках съдбата?... Защо?... Защо?... Защо?... Още не мога да открия отговора на тези въпроси. А дали изобщо някога ще го открия?!... Колко оптимистичино звучат посредните редове. Как съм могла да мисля, че времето лекува всяка болка?  Сега знам, че това не е вярно. Това не важи за мен. С времето болката става все по-голяма, и по-голяма... Просто се научих, че трябва да я пазя за себе си, защото  тя е само моя, защото никой, никой не може да разбере какво става вътре в мен и с мен. О, да, много пъти са ми казвали, аз те разбирам, знам как се чувстваш... Но това не променя нещата, от това не ми става по-добре, защото отново оставам сама със своята  болка. Няма лек за това... Стискам зъби, доколкото мога  и когато остана сама, изливам цялата мъка и болка, сковали сърцето и душата ми, опитвам се да ги удавя в сълзи, до следващия път, когато остана сама с тях и отново, и отново, и отново... До кога?...  Докато се срещнем във Вечността, МИЛО МОЕ ДЕТЕ...

Р.S. Някой друг път може би ще продължа, сега просто не мога...