Моето писмо към България/разказ/
Имало някога едно момче. То обичало да гледа към безкрая, далеч към хоризонта над безбрежното синьо море. Майка му го бе заченала на морето. Той бил дете на вятъра и водата. Обичал да се любува на пейзажа от бащиния си дом в Бургас. Обичал, когато се завръща в родната България, да идва веднага до морето. В далечната чужбина години наред извън родината тя му липсвала толкова много, че вече не можел не само да го крие, а и не можел да диша, когато се присещал, че ще трябва да замине отново. Отново да изостави майка, баба, сестра и да избяга като един страхливец от мило и родно, от корените си, от това, което е, да избяга от себе си. Това вече не бил той. Още от деня, в който прекрачил прага на семейната къща. Дори той самият не помнел колко отдавна всъщност било това. Но сега е вкъщи. Сега е отново при родната си майка, може да целуне любимите си хора, да вкуси от лековитата морска и Дунавска вода, да докосне тревата. Все неща, които чак сега осъзнава кол ...