Какво остава, когато спрем да се големеем и да се правим на важни? Къде отива цялата ни злоба, цялата апатия, цялата мъдрост, когато самотно притваряме очи и се молим сънят да дойде бързо? Какво казва душата ни, когато болка прорязва мислите и не можем да съчиним ни едно адекватно изречение и ни се иска единствено да се наплачем хубаво, ала се съмняваме, че това ще облекчи тази влудяваща, странна болка, която е дошла по пътищата на абсурда и се е настанила удобно в подредените лавици на мозъка ни? Какво се случва, когато останем сами и си говорим със сенките на собственото ни самочувствие, а те не искат да си говорят с нас, защото сме ги излъгали? Какво ще видим сутринта в чашата с кафе, под размазания грим, когато навика ни да нараняваме, за да се предпазим, все още сънува победи? Какво ще остане след нас, ако отминем троснато и пренебрежително новото разклонение на реката, защото се мислим за достатъчно умни и стабилни, за да продължим към бързеите? Какво остава вечер от нас, когато съблечем в синкавия мрак на стаята си грубата си риза и останем голи пред портите на съвестта ни? Къде заспиват безочието, грубостта, самонадеяността, озлоблението, когато ги заключим на площадката между етажите? Какво остава? И толкова ли е страшно да го покажем на света?
Човекът не е роден, за да се крие в света на своята злоба и отчуждение. Той се ражда в едно общество, което го посреща с радост и го приема като част от себе си, дава му традициите си и го учи. Човекът е социално животно и като такова, той има нужда от живот извън себе си, има нужда да търси контакт със себеподобните си, има нужда да бъде приет. Но много често прекалява в опитите си да се доближи до другия и се превръща просто в животно. В едно оцеляващо, борещо се за власт и територия животно, за което е важно собствената му кожа, собствената му жалка игра за надмощие, собствената му увереност, че е "господар на гората". Той напада и се възбужда от страха, който буди в малките твари. Стреми се да бъде съвършен във всичко, за да не бъде уловен в капана на някоя лична грешка. Стреми се да бъде уникален (поне що се отнася до това как ловува) и тази уникалност съзира ясно и си мисли, че е много красива. А когато се нахрани и легне под сянката на някой шипков храст, осъзнава, че е сам. Че е изял, онези, до които е поискал да се докосне, че е уплашил други, които са опитали да се докоснат до него, че вече така е свикнал със своето амплоа на безцеремонен хищник, че започва да му харесва да буди в останалите единствено презрение и страхопочитание.
Смешно животно! Не успяло да се добере до магията на обичта, да опознае света в цялото му разнообразие, затворило се в капана на собствените си познания, дошли по един или друг начин в натъпканото му съзнание, се прекланя пред себе си като некадърен шут, който единствен се радва на собствените си номера, докато публиката го замеря със скапани домати. Познавате ли такива хора?! Аз ги срещам постоянно и вече искрено се забавлявам с тях и с неуспешните им постановки. Те обичат да могат и да знаят всичко и никога не допускат възможността да грешат. Търсят жадно някой да сбърка, за да изпъкнат като посочат грешката и смятат това за нещо наистина важно и полезно. А когато тези хорица са овладели и изкуството на иронията, стават наистина големи карикатури. Наслагват, наслагват едни и същи мисли, дошли от поредната прочетена книга и мазно се усмихват на собственото си великолепие.
Ето тук малко ще си позволя да се отклоня от темата, тъй като споменах книгите и се сетих за една своя позната, която казваше за книгите, че са като спирали, които имат навика да увличат слабите люде и да ги затварят. Тя е психолог (доколкото ми е известно) и изказа това твърдение по повод един разговор върху творчеството на Зюскинд. Мисълта ми беше, че съм съгласна с нея. Не можем да трупаме формули от книгите и да живеем по правилата на литературата. Тя си е прекрасна, (казано с една дума) но ние все пак сме живи хора и живият живот е много по-вълнуващ. Ако успеем да вмъкнем в него нещичко, което сме научили от книгите, ако успее някоя идея на някой творец, живял векове преди нас, да ни помогне да направим по-добър избор, то значи сме успели да изчоплим от пъзела на литературата именно онова, което е било за нас. Ако обаче наляво и надясно цитираме някакви мисли, които е съмнително дали разбираме, но пък ни харесва как звучат и ако (още по-лошо) ги използваме като оръжия за самоотбрана, то прекалено много сме затънали и сме се унесли в спираловидния затвор на книгите.
Да се върнем сега на жалките, претендиращи, че могат и знаят всичко хорица, които се чудят какво да правят от скука и досада и бързат да попаднат в затвора на някоя нова спирала, а после важно, важно да си показват проскубаните опашки и се самозалъгват, че са неповторими. Тези "нови" хора, издигнали се по незнайни пътища към следващото еволюционно ниво на развитие на човека, тези мислещи гении, които чоплят едни и същи празни философии, имат наглостта да си мислят, че могат да се наложат над простичкия, здравомислещ и страдащ човечец, който се терзае от своите делнични проблеми и има смелостта да каже от какво го боли и кое го прави щастлив, а не залита в сферата на абсурдните идеи, екзистенциалните търсения и философските заблуди. Защото този човечец живее своя си живот, влюбва се (и дори пише писма понякога; как не го е срам - без да се замисля за стилистика и жанрови норми) страда, радва се,вярва, съмнява се, плаче - с ЕДНА дума живее. А после смело и безразсъдно, така както е свикнал, защото знае, че само така е истинско, откровено и простичко споделя това, което е разбрал, това което го измъчва, това което чувства и мисли. И когато срещне някой надут пуяк, който уж пита себе си някакви неща, за нещо което, наужким го вълнува, а после изтипосва това глупаво анкетно проучване, адресирано единствено до него самия и до никого другиго, в муцуните на хората (без да ги насилва да му обръщат внимание, разбира се), тогава човечецът затвърдява убеждението си, че е по-добре да гледаш на света малко наивничко през розовите стъкла на очилата си, отколкото да гледаш единствено себе си и да не чуваш смеха, който будиш с вирнатия си нос.
И сега да разкъсаме текста, за да дразним ще завършим с нещо, което сме разбрали много, много отдавна, когато сме се отървали от заблудите на битието си и сме спрели да се мислим за нещо изключително и неповторимо.
Смешният пуяк се коли, когато хубавичко се угои. Самозабравилият се хищник заспива трудно и е вечно гладен. Истинският човек носи в себе си пориви. И живее.
© Кали Пламенова Всички права запазени