Оглеждам се… около мен няма нито решетки, нито огради, нито охранители… в такъв случай аз трябва да съм свободна, нали?! Но такава ли съм всъщност? Каква съм? Ако ми се прииска мога да скачам, да пея, да отида тук или там, но това прави ли ме свободна?

   Едва ли! Има толкова неща, които ме ограничават и ме правят несвободна. И това не съм само аз, това си и ти, и той, и тя, и то… това се всички ние. Колкото и да не ни се иска да си го признаем в 21-ви век ние сме “роби”(не в буквалния смисъл на думата разбира се). Робуваме на норми, стереотипи, закони, правила, а и как иначе, без тези емблеми на цивилизацията сигурно щяхме да бъдем още в първобитнообщинния строй . Робуваме и на други неща, например модата- носим модните дрехи, четем модните списания и книги, слушаме модната музика, гледаме модните предавания, ходим в модните заведения… Всичко това не ни ли прави доста ограничени (несвободни ).

    Ако се върна осемнадесет години назад и погледна отстрани ще видя, че още от самото си раждане съм зависима и ограничена, набързо съм станала част от стройната система на обществото и държавата. След още три-четири годинки нещата стават още по-сериозни, ставам още по-зависима- тогава картинката е следната : водена от своя изследователски дух, упорито се опитвам да пъхна малкото си любопитно носле навсякъде, а отзад мама и татко за пореден път напяват- “Не ходи там”…,”Не яж това”, “не пипай онова”… В последствие моето свободно съществуване става още по-застрашено ,от взелата ме под крилото си училищна институция. Там вече безспорно се сблъсквам с Правилата. И така… до днес, когато съм пред прага на истинския живот и пак не се чувствам свободна. И това ми се струва напълно естествено.

   Но моята несвобода се оказва доста нищожна, ако отгърна страниците на историята и попадна на уроците за поробването на цели народи от големите, хищни империи (ярък пример Турското робство), за продаването на хора за роби, за колонизирането, за крепостничество, където човек е собственост на господаря си… множество и потресаващи са примерите за политическата несвобода. Оказва се, че най-важната свобода е свободата да избираш, да си независим от чуждите воли и желания. Свободата да твориш сам съдбата си.

   Но има и една друга свобода, една свобода, която извисява и пречиства, една свобода, за която са писали поети, една свобода, за която мечтаем- свободата на духа. Езоп е казал: “понеже е състояние на духа свободата не може да бъде подарена”, аз бих добавила и “отнета”. Тази свобода е някак специална, тя дава усещане за птича волност, за необятност на просторите. Дава смелост да мечтаеш. Дава смелост да се изправящ срещу всичко, дори да е против теб. Дава смелост да тичаш срещу вятъра и да ходиш по ръба. Дава смелост да опознаеш предизвикателствата на живата. Разбира се не всеки постига свободата, а мнозина дори се боят от нея, защото е и отговорност.

  Един странен литературен герой доста ясно беше прозрял ценността и: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората”.

   И едва ли днес е нужно да бродим из испанските провинции, да се самопровъзгласим за рицари и да понасяме донкихотовски  неволи, за да осъзнаем това. Може би е достатъчно просто да освободим душите си, да им позволим да вкусят сладостта на свободата и да бъдем по-щастливи, по-волни, по-истински. Трябва да се примирим, че абсолютна свобода не съществува, да свикнем да сме част от обществената несвобода и да се стремим към другата, красивата, духовната свобода. Така може би ще живеем по-добре, по-щастливо…, по-хармонично…