Отново съм подвластен на онзи наивен и малко смешен навик да чета, да мисля, да отсявам, да се радвам на откритията, които, разбира се, не са новост, но осмислени отново от мен, ми помагат да се извися ако не в нечии очи, поне в моите.
Да отсяваш нещо от купчината другост е истинско пиршество за душата. Това е може би желанието да не подмина важното, да не остане то без следа, защото има значение за мен. Навярно търсачеството е начин за спасение на отломъци от опит, за хармонизиране на нестройните вътрешни гласове, които с времето все повече ме обсебват и ми стават постоянни спътници. Все едно че вървя по бряг на река и очите ми поглъщат безбройните камъчета по пътя. Вървя и гледам, гледам, докато някое грабне погледа ми, вземам го, а отвътре бликва радост и желание да го скътам. Като празник е там на брега. Непреодолимата тяга да се наведеш е същото като да прочетеш и се замислиш зарадван. Резултатът е все един и същ - вечно да събираш камъчета - думи и да ги спастряш в торбичката на ...