Отново съм подвластен на онзи наивен и малко смешен навик да чета, да мисля, да отсявам, да се радвам на откритията, които, разбира се, не са новост, но осмислени отново от мен, ми помагат да се извися ако не в нечии очи, поне в моите.

    Да отсяваш нещо от купчината другост е истинско пиршество за душата. Това е може би желанието да не подмина  важното, да не остане то без следа, защото има значение за мен. Навярно търсачеството е начин за спасение на отломъци от опит, за хармонизиране на нестройните вътрешни гласове, които с времето все повече ме обсебват и ми стават постоянни спътници. Все едно че вървя по бряг на река и очите ми поглъщат безбройните камъчета по пътя. Вървя и гледам, гледам, докато някое грабне погледа ми, вземам го, а отвътре бликва радост и желание да го скътам. Като празник е там на брега. Непреодолимата тяга да се наведеш е същото като да прочетеш и се замислиш зарадван. Резултатът е все един и същ - вечно да събираш камъчета - думи и да ги спастряш в торбичката на паметта и чувствата. Не всичко намерено е хубаво. Цветовете на мокрите камъчета потъмняват, когато изсъхнат и те вече не са това, което са били в очите ни. Понякога събираш само трошляк, но и това е нещо, защото там, някъде из пепелта, като Пепеляшка, се спотайва онова камъче за намирането, на което  си е заслужавало да се ровиш в купчината. Иначе водата между бреговете си тече вечна и безмълвна и само когато придойде, трупа пясък и камънак по тях. За теб остава само да различиш и отделиш шаренията на мокрото от блясъка на сухото...

     Всъщност страстта на търсача е обяснима. Под лавината от думи - изречени и  написани, се спотайват късчета от мисли на други търсачи на мъдрост. Остава да загребеш с пълни шепи и да слагаш в торбичката. Получава се нещо странно - заедно с моите камъчета, слагам и тези на другите, които преди мен са ги открили и запазили. Изкушавам се да преоткривам вече откритото, но тръпката на това откривателство е все тъй вълнуваща, като на първооткривател. Иначе вълненията - до болка познати, вече позабравени, но извикани за нов живот, заблестяват ярко и предизвикателно. Истината за постоянството да преравяш, отново и отново все същата купчина, безброй пъти отсявана и разравяна, е безпощадна - "новото е добре забравеното старо". И въпреки това бродя по бреговете на вечната река на познанието и очите ми ненаситно шарят из камънака. Там какво ли няма, но ето съзирам и прочитам нещо. Почти отминавам, връщам се и препрочитам, тъй цял живот събирам ли събирам камъчета в торбата. С времето тя натежава, но никога не се препълва. Събирачеството  е стремеж да споделиш преживяното. Може би това е като да построиш мост между себе си и тези преди и след теб. Забелязал съм, че хората не искат толкова да знаят, колкото да вярват. Осъзнали са, че познанието води до отговорност, а тя е тежък товар и все ти се иска да го споделиш с някого по дългия път.

    И аз като другите предпочитам да вярвам, но познанието ме стяга като отесняла дреха. Изглежда се превръщам в  скитник и ставам все по-самотен, опознавайки света пътьом. Понякога неусетно ме спохожда внезапния дъжд на съмненията.  Забравям  чадъра си и откривам, че този  дъжд ми е станал приятел. Тъй  влача торбата  с камъчета - съкровища, мокър и честит. Какво друго ми трябва?