„Който се захване на чете стари приказки, се зачита в приказката на човечеството.

Който се захване да пише приказки, пише първо приказката на собствения си живот.“

Николай Рьорих

       За къде си тръгнал, човече, без да си живял поне за малко зад кориците на някой том фантасмагории, без да си бил герой в някоя приказка, победил чудовището и спасил света от лошите? След родителските, идентификациите с персонажите от приказки, легенди и други творения на човешката илюзия, са тези, които поставят първите наченки на ранната аз- представа в света на детето. И докато родителският образ търпи промяна, поради простата причина, че е обвързан строго с реалността и има собствена душевност, образът на героя позволява онова божествено вдъхване на живот от страна на малкия човек, което му дава основите на онази структура, която „Човекът с пурата“ някога ще нарече ИДЕАЛЕН АЗ, очертаване на „това, което искам някога да бъда“, което много често си остава несъзнавано, но е един адаптивен и креативен начин детската душа да се справи с реалността. /Разбира се, не единствен.../ Героите на приказките показват едни социални модели, които са от изключително значение за функционирането в обществото. Присъствието на приказките в детския свят са витамините за психичното здраве, стига да не са с изтекъл срок на годност (т.нар. инфантилизация или отказ от порастване; заживяване в псевдореалността).

 Постепенно бурната намеса на реалността измества детските фантазии, движението през онзи болезнен момент наречен „скръб по детството“  (юношеството) е последният отблясък на идеята за контрол и  всемогъщество. Да, но не съвсем...

Психопатологията помни много личностови деформации, в чиято основа е стремежът към идеализация – към себе си, другите, средата, който превръща индивида в един дух, чието място на земята е силно под въпрос. А тази мания за контрол не е нищо друго, освен болната представа за калъп – естетически завършен, позлатен, с копринени нишки, но, уви, нереален. Всичко, непобрало се в този калъп бива изхвърлено, омъртвено мислено и, ако е необходимо, живо- погребано. И зад този изначален стремеж към контрол, към божествено съвършенство стои единствено  ЛИПСАТА НА КОНТРОЛ.  Човекът е превърнат в една сянка, единствено съжителстваща със самата себе си, но дори в този кръг в един вечен конфликт между това какво ТРЯБВА да бъда и това какво съм. Психоанализата обяснява това душевно функциониране с една непреработена вина, чието откупване е смисъл на съществуването. Приказките, онези картини на колективното наследство на човечеството, по думите на Николай Рьорих, могат да са резервоар на ключови проблеми от функционирането човешко. Да вземем например приказката за Красавицата и Звяра, в чиято архетипност (по Юнг, 1964) се корени една изначална вина, изкупването на която се блъска между стените на онзи стремеж към доброта, който е в противовес с виновното „Аз съм лош“. Защото, ако не съм на върха на Олимп, аз не съм достоен за любовта на значимите за мен хора, които първоначално ни се откриват през образите на родителите, обгрижващи, но често в очите на детето жестоки. Анализирайки приказката, ще видим как нуждата от любов на дъщерята, конкуриращата се с останалите дъщери, завърта младата девойка към онзи идеален стремеж към доброта, който разкодирано би звучал така: „За да получа любовта на значимия за мен друг, аз трябва да съм различна, трябва да изпъкна, а най- добрият начин, по който мога да го направя е през образа на духовността“. Това обаче е първата стъпка във водовъртежа, в който девойката ще затъва все по- дълбоко и по- дълбоко. Безкористността ще заведе бащата до портите на Звяра, което ще е  новото потвърждение на „аз съм виновна“.

 В приказката краят е щастлив, но уви, в живота нещата стоят малко по- иначе. В реалността девойката бива изядена от Звяра на вината, който блокира логиката и контролира поведението. Действието й като катран замаскира очите, поставяйки тежки катинари на решетката на входа за пътя към себе си.

Освен ако Красавицата не преобрази Звяра, извеждайки го от килията в реалния живот, превръщайки го в мотивационна сила за развитие на личността си.