Няма да започвам с глупаво клише за начало, въпреки, че това изречение си е малко изтъркано, но както и да е. Ще попишем малко за живота. Ха, много оригинално, да, но не мисля да давам безинтересни и сухи изречения, с които или да покажа своята безкрайно лъчезарна позиция към живота, или да го оплюя с отровния си език, който се е напоил именно от него. Не, ще съм малко по прагматичен и "истински", а може и в крайна сметка да го похваля или пък охуля, кой знае.  

Истината е, че животът е това, което поискаме да е. Нито повече, нито по-малко. Ние задаваме, къде точно да се намират границите му и с кои страни да формира съюзи, с кои да воюва. И да, наистина е толкова просто, но за жалост простите неща винаги са най-трудните, но това е тема за друг път.

Сега понеже започнахме да навлизаме в някакви общи приказки, до които не е много трудно да се достигне с малко мислене, ще сменим обстановката, като се преместим от нашата държава, към нейните съседки. Какво виждаме там? Има една страна с която винаги сме в пряка битка, а тя безпощадно се храни от друг наш съсед, с когото сме в студена война. Това са страхът и несигурността. Разбира се, има и друго, но ще се вгледаме в тези двете, а именно те са едни от основните вредители на желания живот, който е толкова трудно постижим за някои хора.

Несигурността тайно се прокрадва в нашето съзнание, започва да ни кара да се съмняваме, но не влиза в пряк конфликт с нас, а само ни заплашва от дистанция. Самия страх обаче, предпазлив и много точен, чака точния момент. Той наблюдава зад границите си, кога нашите крепости ще започнат да се клатят. След което изчаква да види дали ще успеем да ги стабилизираме, или ще загубим контрол над ситуацията. Точно когато види слабост събира няколко отряда и ги изпраща към проблемната зона в нашите земи. От силата на войската ни зависи дали ще преборим врага или той ще надделее.
 

Най-интересното на горната картинка е, че страхът въпреки безскрупулната си репутация и ужасяващата си визия, е изключително слаб. Той може да лае много силно, но опълчиш ли му се подвива опашката и се прибира на сигурно в неразрушимата си крепост. Да, неразрушима. Той не изчезва, нито отслабва, а просто ние ставаме по-силни и  по-опитни. Въпреки това обаче той е много постоянен. Не спира да се бори, което ни принуждава винаги да се ангажираме с него. 

Тук трябва да се намира невероятното заключение, което уви ще липсва, поради причината, че нямам смелостта да го напиша и не чувствам, че ще е достатъчно добро за този шедьовър...