Родино моя! Колко те обичам!

Образът на България. Колко пъти съм си го представял? Колко често съм го търсил и колко рядко намирал? И при всако намиране ми се е виждал по-красив и по-красив. Винаги един и същ, но същевременно толкова различен. Някой виждал ли е две еднакви планини? Някой пил ли е от една и съща вода едновременно течаща в две реки? Има ли еднакви облаци и всеки път по който вървим един и същи ли е? А всички ние на тая малка земя еднакви ли сме? Не! Но пък за това сме едно. Едно прекрасно лице, което аз виждам всеки път, когато търся образа на татковината.

Колко различно изглежда всеки един от нас? Но ни обединява едно нещо- това, че сме българи. Това, че езика, чрез който общуваме е български. Това, че когато някой каже “нашето знаме”,

в паметта ни изплуват облаци бели засенчили родна земя. Треви зелени, натежали от капките  роса. Кръв тъмно-червена напойла земята вместо вода. 

Земьо мила, Земьо родна това ти ли си? На тебе ли нозете ми стъпят отново?  Пак ли в шепата стискам българска пръст. А колко ли нощи не спах зарад тебе? За тебе мислех и кога се унасях тебе сънувах. Земльо моя  често луната поглеждах и питах я туй що сега ме е страх да попитам! Уста щом отворех се тез думи към нея летяха. Та питах я туй:  “Месечинко светла сребролика, / кротко натали ботуш постой, / чуй земята още ли ме вика? / Чака ли ме още като свой?”.

 И тука съм днеска пред тебе. Сърце ми е камък свит.Очаквам от тебе да кажеш на мене,

туй-що месец не каза от облаци скрит.А сега е тихо нещеш да говориш. Не вярвам, че тъй майка си чедо оставя.Не вярвам защото не мога а и защото не искам.

Родино неверен ли син си ме мене родила, че сърце ми не бие, както тогава кога не мислех, че един ден ще те нямам. “Черней горо черней сестро/ двайца да чернееме. / Ти за твоите откапали листа горо,/ аз за мойта младост. / Твоите листа па ке се завърнат./  Мойта младост нема.” А защо ли пея тая тъжна песен? Колко ми е душа млада! Пък ме тера конче да изводя, конче аджамийче.Да подсача конче весело игриво. Да изроси трева низ зелено йове. Пък възседнах конче аджамия и се спуснах през гора зелена. Тамо долу в Софийското поле. Море колико е това поле.И погледнах пустото знаполско да копаят весели знаполци. Един копа- десет пеят. Пеят и се смеят. Като пеят  силно подвикнуват ”Де си Марко, Марко кралевиче  да свободиш три синджира робе?”.Че ми беше домилело, леле, пустото софийско. Как Витоша се тъмнее кат орел над него. Пък Витоша за мене ми е едничка сестричка. Със здраве, и рекох, мила сестричке!А конче изцвили и напред се завтече, но на мене ми се не тръгваше вече.Ама нали все време няма вез ден да преброждам родина голяма. И така. Очи  видяха що ми видяха: Рила, Пирин, Родопите и Странджа зеници съзряхя. Малко ли се конче не полудува, низ Тракия и Добруджа се неналодува! И колко припомних и колко ново научих. Сърцето ми пак затуптя силно, че ми за родина пак стана милно.

Пък си на глас низ планина извиках: Майко Българйо син ти е верен. И образът твой ще пази до гроба. Образ чист и опазен от чуждата злоба.

А ако тръгнех да ви обяснявам какъв е образът на българския дух, то аз щях да пея.

От кога слънце на небосвода ярко изгрее, до га мрак припадне и луна се изсмее. Щях да пея със глас всенароден. Всичко това що народа до днес знае. Да пея, да плача и да се смея, докато ми не глас падне.

Да пея песни от Пирин: За Йованината изгора- що на път чака и пита” Йовано, мори Йовано,/ майка ли те не пуща/ кай мене да дойдеш сърце”. Да пея за Яне! Яне Сандански- що за народ загина. За Миле Йорданов, за Гоце и зговорна дружина. Да ми се носи песен из Шар голяма планина. Да плачат тия що се отрекоха от родина. Дано ми Охрид песен поемне, езеро тихо-моя отмора. Вардаре,Вардаре за тебе ще пея, за Дафина убава мома. Що и момче заспало и конче му го окрале. А она мома е бела, очи со твойта вода е мила. Да рече: “Ако, конче окрале. Нали ми е живо момчето”. И песен да ме опива се руйно вино цървено. Да пеам да се не смирам до де ми се очи не склепнат.

Че, ми са мили песните на мойта мила родина, че са с кръв писани, кървави и изстрадани.

Да пея песни Родопски- за Руфинка лична невяста. Що си е моме болно легнало на високана планина! И си и я майчинка нейна караше  рубана да си придаде, рубана да си придаде. Придаде още продаде, ала я мома не дава, че иска да я даде другарка- другарка рубана да носи- нейно любе да вземе. Да пея и тонове да се сплитат, а клони на гарона разплитат, да се роси росица да си момче лице измие. Че ще му дойде либено. В очинки да го погльодне с устинки да му продума.

Да пея да се надпявам със певци все народни, чие е бално по множко. По техному или моено.

Наздраве ти делю хаидутин. Да биеш деридеремски аяне. Да не ти потурчат селото, и в селото лелинки.

Че ми е тясна стаята за песните гръмовити. Айде ме чуле тракийци как песен ми вени, да пеят и да играят през широка Тракия  “Тракия равна градина у нашата мила родина”. Кога ми се тракийци уморат, да седнат и да починат, пък тогаз нека пак песен извият песен бавна тракийска.

От ония песни тъй тъжни де ми камен на сърце фърлат.За майчина мъка голема га си син учи как се на либе кумува, за таткова болест неверна що десет години деца се не връщат. Да пея за оная майка горкана де мъж и балкан хванал. Де и е нея миличко внуци да си погледа.

Лале ли си зюмбюл ли си, дюл ли си? Добруджо, на мене прошепвай. Като твоето лице хубаво нигде моме не видох.

Че ми е е драго да пея. Мило ми на сърце става. Душа ми песен ще носи. Ще носи, дорде се не скроти. Литни ми песенчице, литни на далеко, на далеко тамо петрова нива. Що странджа в полите е свила. Там се пее, свири и нестинарките хоро играят, жарта гори им нозете, а те се молят не спират.

“Ела, ела Константине, светио душата ми да се отпусне,

 ела, ела свети Константине, ръцете да си отмора........”.

Менят се картини прекрасни, текстове тежки, мелодии-нежни. Не стигат песните да изкажа що е за мене България.  И бият го българинът а той пее не спира. От нейде пак глас се зачува: Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари правят” И пищят майки и плачат, остава само вярата едничката, непогазената. И в църква ги затварят майките, децата и тя вярата. Седмици глад и жажда! На края безверниците стрелят по църквата и тя се срутва над главите на християните. Остава само тя  същата- вярата и дупките направени от хората за да намерят вода. Родино за тебе си душа дадоха. За тебе Батак си снагата скърши и 5000 души зестра даде на невестините девери че да си я България пуснат за свободата да се омъжи. Ама я и лесно не дадоха!

Не и ли тежко стана на на моята песен да вени. Как на високо е литнала тамо горе на синьото небо? Пък да се почине затихне нейде във нейни покои, но какви ще да са тия покои за такваз песен народна. Само е Шипка достойна такава реликва да пази!

Колко ли да пея още, на мен не ще ми писне. Аз винаги пея. Обикнах България, мойта родина едничка, не за друго а заради прекрасния и песенен фолклор. А колко го обичам този фолклор, колкото и да любя и разлюбвам,  до края на моя живот с песента няма да се разделя.

Българския фолклор е нещо уникално- чист и прекрасен като изворна вода. Ако той е кръвта на родината ни, то нейната кръв кипи. Именно, когато видя българската кръв да кипи, тогава виждам най-ясно образът на татковината. А колко пъти съм го виждал? Уникална гледка!

И сега, с риск да оплескам есето, ще засегна една тема, на която, за съжаление, не и е тук мястото, но пък е косвено свързана с темата.

Реших да ви покажа образа на България, пречупен през призмата на народния фолклор и различните езикови диалектики. Като мина през шопска,македонска,родопска и тракийската. Вярвам, че един ден българския песенен фолклор отново ще се зароди и заобича. Просто не може да има човек, на които да не му харесва народната песен. Просто той не се е вслушвал. Винаги съм казвал, че за да разбереш българския дух трябва първо да се запознаеш със народните песни и танци на българина.

Имаме такъв прекрасен фолклор, а най-лошото е, че не го оценяваме достатъчно и току-виж ни го измъкнали под носа. Нека почнем с тракийската област. За тази област гърците са напълно сигурни, че това е гръцки фолклор. Аналогично със Добруджа и Северна  България, обаче този път Румъния е страната която пледира за собственост. За родопската област няма да говоря. Достатъчно е да кажа, че във Гърция е забранено със закон свиренето на гайда.

За фолклорната македонска област всички знаете колко оплетен е случая. Дори и шопско не си е само наше.Всъщност етническото землище на шопите се е разполага  по-голямата си част в България, а останалите земи се разпределят между днешните БЮРМакедония и Сърбия. Като сърбите по уникален начин си придърпват шопската,салата като я кръщават Сръбска. А танците и песните на шопите моментално вече са в репертоара на най големите сръбски ансамбли като анс.Дукати, анс. Српско Коло, анс. Подгорица(дн. Църна Гора)и др. , като в обяснителните листовки не пишат шопски танц, а югозападно коло. И така както ние грабим от турбофолка на сърбите, така и те грабят нашите народни песни. Няма да казвам кой губи повече. След бърза реформация текста се преобразува от български на сръбски. Показателни песни за този вид кражби са “Ой шопе, шопе” който на български звучи: “От дола идат шопи ергене, Ой шопе, шопе, шопи ергене, на глави носат овчи калпаци, Ой шопе, шопе, овчи калпаци, на нозете им свински опинци, Ой шопе, шопе, опако шопе. Кога одат, одат и окат, че от Искаро дълбоко нема, че от Витоша по висока нема. Ой, шопе, шопе, дявол си шопе!.” Ето го и сръбския вариант: “Играм да ме моци виде ал  не иде, па ме виде, тражим любав ал се неда мене само шопе гледа. Ой, шопе, шопе, сладка гудало я хочу много ти даиеш мало, Ой шопе, шопе, любав ми треба любав от бога, любав до неба!”. Намират се още десетки  песни, които запазват като цяло своята тематика но се сменя името на града за който се пее в песента. Най- често пострадващия град е София. Която се замества със Зувия или нещо от сорта. Само и само да не се изпее името на българската столица. Най лошото, че ние нищо не можем да им кажем, защото в Сърбия найстина има шопи. Това са Нишавците.

Но да не издребняваме.Ще кажа само: До като го има българския дух ще я има и България. Докато диша последния българин със национална принадлежност като такъв, ще има и български дух ! Ето го лицето на България в моите очи. И бих желал цял живот да виждам най-чистия и красив български патриотизъм. Този патриотизъм, който включва в себе си голямата обич към собствената родина а не омразата към чуждите. Българите винаги сме се борили за нашата татковина по единствената причина, че тя е нещо нашенещо общо на всички ни. И колкото и да ви говоря, вие ще усетите България, не е нужно да я виждаде. Тя се усеща. Духът и витае в концертните зали по времена изпълнение на химните. Витае по стадионите. Духът се ражда там където сме сплотени.

За финал бих разказал една история. История която много ибичам да разказвам.

Когато бог създал земята, започнал да дава земи на различните народи! Дал що дал. Раздал всичката земя. Не останала само за Българите. Затъжи ли се те и заплакали. Тогава бог казал: “Не плачете и не тъжете българи. Вижте на мен не ми остана земя която да ви дам но ми остана едно кътче, кътчето в което живея. Това е рая. Давам ви го вие само го пазете.” И този балкански народ от тогава до днес пази своя рай, завещан му от бога.