Той. Той беше висок, синеок, рус, горд, с втренчен поглед, отвратително красив, пушейки цигара. Отидох зад гърба му, потупах го по рамото, той се обърна намръщен, и изведнъж извади широката си, ослепителна усмивка и ми каза
"Здрасти". Това "здрасти" някак си не беше като другите, които ми беше казвал, беше някак по-различно, или поне в моите очи, то беше наистина по-различно и чаровно. И някак надменно, по начин, който ми харесваше. Разговаряхме, не дълго, след това той ми пожела лека вечер, усмихна ми се чаровно, и си тръгна. Малкото време прекарано с него ми действаше еуфорично. Тръгнах си от събитието щастлива, но не след дълго това се промени до степен, която не вярвах, че е възможна. Вечерта, в 23:30, вървях из парка. Беше пусто, нямаше хора, само светещи лампи и красив полъх на вятър върху дърветата. Аз вървях умислена, дълго мислех дали това наистина ми се случва или просто се заблуждавам.
Но уви, истина е.
Качих се в метрото. Пътувах едни дълги пет станции, умислена и тъжна.
Въ ...