Ръж... “Идейки си запъхтяна вечерта веднъж...” Робърт Бърнс Като гоблен вечерта
се бродира върху земното дневно пано, плавно и почти неусетно. Квадрат по
квадрат, шев след шев. Денят се оттегля с розово сияние. Отминава и притихват
гласовете. Детският смях, приказките, кучешкият лай, ревът на моторите... всичко
утихва, дори вятърът – онзи топлият дето цял ден играеше със слънчевите лъчи
също е прогонен то онзи другият – нощният... хладният и някак зловещ. Ден и нощ,
светлина и тъмнина, дяволско и божествено... топло и студено, смърт и живот... х
и у неизвестни и z на квадрат... объркано и подредено, ясно и неясно. Елфи, феи,
русалки и сирени, и таласъми, дяволчета, дракони и телевизионни реклами, неонови
светлини някъде дебнат своя обект .. слаб и податлив на чуждо влияние, на
промивка на мозъка и на живота – това земно съществуване... понякога така
безумно, но и красиво. Една безспирна ротация на една по своему хомогенна смес.
Но вечерта е различна от деня.. нали от там почнах.. Сега онзи свят зад
прозореца ми се променя и е така различен от този през деня... Леко полека
светват прозорците на панелните кутийки отсреща. Това което не се е виждало през
деня придобива своите очертания сега, в синьо черната суета на света.
Електричеството е голяма работа, но свещите винаги ще са актуални (това между
другото). Свещите не се виждат, може само да ги усетиш. Миризмата на восък и
дима от изгорената клечка кибрит... вдишам го, но тя изгаря твърде бързо...
остава само натрапчивият вкус на носталгия към домашното огнище... Онова дето
грее там – отсреща във светещите кутийки, в които може би няма запалена свещ. А
няма защото няма нужда... свещи си палят самотните хора, едно движение освен
собственото им е нещо като признак на живот и нещо като споделяне на движението
и желанието. Колкото повече – толкова повече. Там – отсреща може би има голяма
маса, а може би е малка.... с може би много ястия или може би само с хляб, и то
може би ръжен. Там е уютно, а може би не... там има повече от един човек или
само един и няколко запалени свещи. И онези светлини в далечината на тежко
дишащият град подготвящ се да захърка и забълнува своите копнения. Като виенско
колело, което се е издигнало до най-високото и се спуска, за да може пак да се
изкачи... Има толкова светлини, които не виждам, и толкова свещи, чийто танц не
мога да уловя, но това не ги прави несъществуващи.. Трябва ли да чакам винаги
или чакането е синоним на винаги, какво всъщност значи винаги, когато времето не
съществува?!? Във онзи космически кораб пред мен има живот... или животът има
този космически кораб.. как бих искала да е второто... Но истината е толкова
относителна, точно както и неистината. А совалката ми кръжи наоколо и сензорите
и улавят присъствието на живот... някъде там в онези светещи кутийки. Този живот
седи около масата и вечеря, пие вино, усмихва се. Този живот се върти в кухнята,
хлопа, дрънка, бръмчи, кара се и недоволства. Този живот се отпуска пред
телевизора или във сладки приказки на неразбираемият бебешки език. Този същият
живот говори по телефона и същият пожелава лека нощ, той се люби в топлата
постеля, стене в оргазменото си превъплъщение, диша във врата и пулсира във
въздуха, сякаш той – въздухът - има форма на светъл лъч вибриращ в междустенното
пространство на онзи същия живот. И този – Същият живот крои някъде своите
пъклени планове, налива се с алкохол, разпуска се в плътската наслада на
покварата, поема свръх доза наркотик и се разпръсква в откровения пред себе си,
пред собственото си падение. Този живот седи пред компютъра и се излива изпод
пръстите на клавиатурата, трепери в съзнанието като жива музика, тактува в
краката и излита от устните като песен.. Танцува и лежи скован в леглото и в
инвалидната количка... Този живот се усмихва и плаче, обича и страда, моли се и
вярва...този живот е просто проявление на живеещите го, а те са така различни.
Но този или онзи живот е просто сам и някак самотен в своето себеизграждащо се
съществуване. Разпръсква се и търси посоката си, а посока няма, времето го
пренася в пространството, а пространството във времето, но самотата си остава
като вечен негов спътник, като совалка която кръжи и понякога спира за да поеме
от онзи – чуждият живот, но после трябва да продължи, сама... А нощта е така
красива и приказна, само защото някъде има живот и той се открива постоянно. И
някой ден “х” и “у” също са ясни, дори “z” на квадрат не е толкова недостижим...
но точно когато почне да се изяснява всичко свършва... по един и същи начин, на
едно и също място, по едно и също време – на края... Някакви пространствени
игри, в които формата е просто думи – оформени в своята примамливост, изисканост
и простота, грациозни и непохватни, но казващи едно и също, търсещи своята
почва, за да бъдат посети и да израстат като ръж на полето... за да захранват
живота. Животът който е всичко и нищо, но единственото с което разполагаме... и
какво ни остава освен да го преодоляваме. Свещите догарят и накрая пламъкът им
става все по необуздан... сякаш иска още и още... противи се, упорства... а
следващите чакат да бъдат захранени... с Ръжта покълнала в утробата на живота. А
ръжта понася кисели почви; по-малко взискателна към предшественика; има добра
самопоносимост и може да се отглежда като монокултура; силно подтиска плевелите
(това го прочетох някъде) Колко ли вкусна би била ръжената питка, ако се
харесваше на свещите. В ръцете ми се отпуска нощта, а така бих искала да е
обратното.