Има дни и часове, в които с настървение посрещам самотата си. Искам своята тишина.
Изтичам по канала и се скривам в себе си. И когато спра да съществувам, това са най-сладките мигове. Гледам, усещам, чувствам, но това не съм аз. Това са само очите ми. Само сетивата ми, които се радват на света.
Толкова е спокойно и леко. Тишината е бяла. Прозрачна. Розова. Многоцветна. Над хоризонта виждам безкрайно поле от възможности. Ефирно и леко. Трябва само да вдигнеш глава.

Гравитация няма. Тя е измислена от хората, за да оправдаят ниското си съществуване. (Науката не е ли едно безкрайно оправдание за всичко, което е? А то просто е.) За да оправдаят нуждата от твърдост отвън, защото я нямат отвътре. Когато пораснем достатъчно, ще открием въздуха. И някой ще оправдае теорията на гравитацията. Ще можем да летим, да ходим по вода. А когато се изпълним достатъчно с въздух, ще можем да влизаме във водата без приспособления за дишане.
Странното е, че колкото по-навътре влизам, толкова по-близка се чувствам със света. Всяка частица от него е част и от мен. Толкова по-живи чувствам хората и животните, и дърветата. По-близки. Слети. Притиснати един в друг, без да си пречим. Напаснати. Като пъзел. Като естественост. Която ми е липсвала винаги, докато живеех вън от себе си. Парадоксът е, че докато искаш да излезеш навън, не влизаш вътре. Но влезеш ли вътре, от самосебе си излизаш навън. Целият свят е скрит в мен. И едва когато го открих, се помирих. Със себе си първо. А после и с "Вас".
Оставям това разбиране да отлежи, да се пропие в дълбочините ми.
Време ми е да се влея във "света".
3.08.2010.

http://www.youtube.com/watch?v=n5c3tfvp4Lc&...