И пак сама, и пак предадена, и пак излъгана. Седя на пода в празна стая, празна като моята душа... седя сама и мисля върху минали неща, защо така се подигра с мен, с моето сърце... ти не вярваше, не вярваше, че те обичам че искам само теб, ти не вярваше и затова отиде при друга, вместо мен и имам само спомени, които изгарят моята душа... всичко в мен желае тази проста думичка СМЪРТТА. Без теб животът няма смисъл... и пак потъвам в спомени от наште дни прекрасни и пак си мисля как позволих тя да застане между нас, тя - РЕВНОСТТА, а какво е всъщност тя? Страх, страх да не загубиш някой, за който си живял, страх да не загубиш онзи, който сили ти е давал, но ето че точно този страх прави точно това, погубва те... погубва огъня на любовта... Седя на пода в празна стая, потънала в мисли за теб... до мен е ножът, посягам към него... ето, държа го в едната си ръка, изправена пред трудната дилема. Знам, искам смъртта, но искам и да разбера дали ако го направя, ще нараня и теб, или ще ти е все тая, нали за теб съм само минало... да, аз съм просто минало и нищо повече, решението е взето... и ето че прерязани са вените, бликва кръв... и с последни сили пиша с нея по стените ОБИЧАМ ТЕ... и на погребението тъжно ти дойде!С черна роза в ръка... и когато всички си отидоха, ти остана! Остана до гроба ми студен и със сълзи на очи промълви:"Обичам те... защо беше нужно да става всичко това?" Но вече е късно... мен ме няма, а ти си с нея...