Тя беше до мен всеки изминал ден и продължава да е с мен. Единствената ми приятелка "Самотата". Искаше ми се да избягам, да замина надалеч да не виждам как всеки си играе с мен и моите чувства. Как всеки ми се подиграва зад гърба, тя е само с мен, чувствам я навсякъде около мен, спи с мен, върви с мен, усмихва се с мен, това е тя, вечната самота! Обичах, падах, ставах, изправях се, вървях срещу себе си, само всички да са щастливи и всички да са живи, какво получих в замяна, едно голямо нищо! Сега ми се искам само да не виждам никой, искам да побегна към един нов, различен свят. Искам и мен някой да обича поне веднъж, а не да виждам фалшивите усмивки, вечните обещания "Ще ти се обадя по-късно" или "нямам време, много съм зает". Искам и за мен някой да се притеснява, искам един-единствен да се намери, толкова ли много искам, Господи, кажи ми ти... само ти знаеш! Когато знаеш, че си лягаш сам, заспиваш сам и винаги си бил сам, чувството, мога да кажа, че никак не е приятно. Никак не е приятно да усещаш безразличието на човека до себе си, да виждаш как се измъчва, когато е с теб... Адски боли да имаш човек в сърцето си, но не и  до теб. Трудно е, когато сълзите са повече от усмивките. Трудно е, когато той иска да си тръгне, а ти не искаш да го пуснеш. Случвало ми се е дори, когато съм с много хора, пак да се чувствам сама. Случвало ми се е да се усмихвам, само за да избегна хилядите въпроси "Защо"? "Какво ти има"? и други подобни. Мислех, че този път ще бъде различно, но то се оказа същото и какво остана от мен, едно голямо нищо... Душата ми е една огромна "черна дупка", от която блика само тъга и тъмнина.  Страхувам се от тъмнината, страхувам се от самотата, страхувам се от болката в душата, страхувам се от всичко и от всички... Боли, страшно много ме боли, боли от тези "хубави спомени", които ми лъхат само тъга и сълзи. И ако някой си мисли, че съм го забравила, не е така... Не може да махнеш един човек толкова лесно от сърцето си, който и да го замести, няма да успее, щом някой е оставил толкова траен белег. Не може да слагаш окови на сърцето си и да му заповядваш кой да обича и кой не. Иска ми се, но не мога да го направя. Ако някой ден ме видиш да плача за него, не му казвай, приятелко самота, недей, не искам да ме вижда слаба и ранима. Искам да си мисли, че всичко е наред, че съм щастлива и че съм забравила дори и името му.