Самотата - начин на употреба

          Стара истина е, че човешкият живот се състои от ценности и може да бъде разтълкуван един­ствено чрез тях. Когато съзна­нието си изкове определени форми за възприемане на нещата и после се опитва да ги налага върху картината на света - тогава се ражда самотата. Тя не изиск­ва някакво специално поведение, по-скоро е разположение на духа, който се откъсва от заоби­калящия го свят и навлиза в све­та на въпросите. Човек не може да определи началото й, но то започва винаги по един и същи начин - отбягване от близкостоящия обект и разрушаване на мостовете с другите. При подо­бно състояние се отдаваш на размисъл, подробностите се заличават, живописното губи краските си, часовникът не отмер­ва времето, а идващите дни се очертават като нерадостни.

          Когато се почувствуваш изх­върлен на брега на нещата, а светът съществува извън твоята любов и надежди, всичко губи смисъла си, дори хоризонтът. Потиснат от живота, скован от предпазливост и разочарования, обитаваш пространството на току-що погребаните надежди, пред лицето на един мъртъв хо­ризонт. Осъзнавайки колко е ни­щожно съществото ти, по сила­та на някаква елементарна диа­лектика се гмуркаш в неподвиж­ните и студени води на самота­та, без капка желание да изплуваш някой ден отново на повърхността. Всъщност бягаш от ед­на противоречаща си и нелогич­на необятност, за да попаднеш в друга - тази, която откриваш в дълбините на собствената си ду­ша.

          Усещането, че потъваш, е съпроводено с цяла гама от сложни нюанси, очертаващи ед­на драма, към чието дъно всъщност си се устремил. Глупаво е да се опитват да те спасят, на шията ти висят воденични камъ­ни от аргументи, завързани с ве­ригите на твоята чувствителност и способни да потопят презоке­ански параход. Стигаш дъното и откриваш един спокоен свят - без тиня и акули, без тревоги, надежди и провали. Водите са студени, но спокойни, независи­мо от шумната бъркотия над тях. Те отразяват цялата небесна шир и плакнат душата ти от ужа­са. Стигнал вече дъното, ставаш по-лек от страха, започваш да събираш черупки или просто на­писваш стих. Естествено това ще е стих за самотата, но защо не си го написал преди? Може би точно тук, на дъното ще разбереш, че всички творения на човешкия дух са дело на хора, които застават лице в ли­це с опасността, които стигат до краен предел в определено изживяване, до точка, отвъд ко­ято не може да отиде никое човешко същество. Може би само в съкровеното пространство на самотата, животът става по-чист, личен и мотивиран. Дъното ви­наги може да се превърне в трамплин, защото съществото постоянно иска да се изяви и иска да се скрие; то потъва, за­щото е натрупало безброй же­лания и изкушения, и сега е вре­мето, когато чувствува най-сил­но околния свят и трябва да доизработи символите на ежедневието. Въображението и само­тата разполагат болките в прос­транството, защото човек всъ­щност не сменя мястото, къде­то се намира, а естеството на преживяванията си.

          Неусетно самотата се налага като първооснова, като първична съкровена стойност, чрез която съизмерваш себе си и мястото си в света. Защото светът и човекът се сливат само в диалога на своята самота. Започне ли този диалог, вече се оттласкваме от дъното, насочваме се към шепота на другите - тези, които обичаме и ни обичат. Отивайки нагоре, всъщност отново издигаме съществото си до способността да бъде съпричастно на страданията на другите, тези, които също изплуват като нас, и чиято съдба не ни е безразлична. Душите ни са свързани и постоянно преливат една в друга, все едно кой е на дъното и кой на повърхността. Достатъчно е да съхраним възможностите и перспективата за ново гмуркане и отдалечаване на нещата.

          Дъното е гостоприемно и трябва да гледаме на него по-дружелюбно. Едва ли има друго мя­сто, което по космически начин да възобновява вътрешното ни същество и да открива нови, тай­ни хоризонти към самите нас. Реалността на ежедневието, ко­ято често си присвоява правото да бъде единствена, претърпява поражение само при сблъсъка си със самотата, с нейните дъл­боки, нетърпящи тинята води.   Гмуркането в нейните съкровени пространства е не само начин за оцеляване, а и сигнал за творчест­во, борба и нови надежди.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ