Защо мълчиш? Нима те е страх, че думите ти ще ме наранят? Не, боли ме от лъжовната надежда, която тъй дълго ме разяждаше отвътре. Тази, която всяка вечер те водеше отново при мен, рисувайки образа ти в съня ми. Караше ме пак да чувствам необяснимото, топлината, която излъчва погледа ти. Две безмълвни очи, а казващи ми толкова много, даващи ми сили да започна с усмивка поредния, настъпващ ден... и надежда, че отново ще чуя гласа ти, който ме моли да остана. Не мога... твоето мълчание ме убива. Върви си и ти. Не искам да те виждам повече в съня си. Да заспивам всяка вечер с мисълта, че утре, може би, ще е различно. С всеки изгрев да преживявам за пореден път раздялата с теб. Боли ме от тази тишина, която ме погубва бавно и мъчително. Щом ти нямаш сили, ще го направя аз. Ще сложа край на кратката ни приказка, за да запазим спомените чисти. За да продължа напред и да започна нова, но без теб, макар да ми е трудно.
Мълчиш. Нима дори сега не ще ми кажеш нищо?! Недей, думите вече са излишни. ...