1 мин за четене
Защо мълчиш? Нима те е страх, че думите ти ще ме наранят? Не, боли ме от лъжовната надежда, която тъй дълго ме разяждаше отвътре. Тази, която всяка вечер те водеше отново при мен, рисувайки образа ти в съня ми. Караше ме пак да чувствам необяснимото, топлината, която излъчва погледа ти. Две безмълвни очи, а казващи ми толкова много, даващи ми сили да започна с усмивка поредния, настъпващ ден... и надежда, че отново ще чуя гласа ти, който ме моли да остана. Не мога... твоето мълчание ме убива. Върви си и ти. Не искам да те виждам повече в съня си. Да заспивам всяка вечер с мисълта, че утре, може би, ще е различно. С всеки изгрев да преживявам за пореден път раздялата с теб. Боли ме от тази тишина, която ме погубва бавно и мъчително. Щом ти нямаш сили, ще го направя аз. Ще сложа край на кратката ни приказка, за да запазим спомените чисти. За да продължа напред и да започна нова, но без теб, макар да ми е трудно.
Мълчиш. Нима дори сега не ще ми кажеш нищо?! Недей, думите вече са излишни. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация