Неспокойство, тъга, тревожност, Самота, къде сте? Къде сте се скрили? Защо ви няма.. страх ме е. Свикнала съм с вас толкова много, че се ужасявам от непознатото. Какво е това щастие? И защо облаците са толкова бели и пухкави.. изглеждат странно, някак усмихнати. Какво стана с мрачните и тъмни дни, които съпровождаха всеки един мой поет дъх? Как да дишам с цялата тази радост... какво да правя? Страх ме е, Самота. Твоето място бе заето от невероятно същество, толкова прекрасно и уникално... О, Самота, мисля, че това е херувим, но ако е херувим, той за мен ли е наистина? Нима го заслужавам. Бяхме двете с теб толкова дълго и с риск да те обидя, мисля, че дойде момента да ти кажа „сбогом” и „прости”. Ти беше моя приятелка, моя спътница, моя най–искрена събеседница и когато нямаше никой друг до мен, аз знаех, че мога да разчитам на теб. Помниш ли как разговаряхме загледани в луната, докато тя не се скриеше зад мрачните ни облаци. Как наблюдавахме заедно, прегърнати, усмихнатите хора и как ти ...