4.04.2010 г., 17:18 ч.

Сбъднати мечти 

  Есета » Философски
2096 0 4
6 мин за четене

СБЪДНАТИ МЕЧТИ

Взех една красиво изваяна чаша за вино от подноса на келнера. Отпих една глътка от бледо жълтото вино в нея. Бях нетърпелива. Погледнах към величествения дървен часовник в дъното на залата. Осем без петнадесет. Оставаха още петнадесет минути до официалното ми повишение – целта, която гонех така упорито и неуморно през всичките тези години, след петнадесет минути щеше да бъде реалност. Александра Петрова – главен редактор на „Ню реалити пъбликейшън”. Харесваше ми как звучи.

Огледах се и потърсих с поглед шефа си, който говореше с Малкълм Фредерикс – автор на осем бестселъра. Бях му истински фен, макар че не четях книгите му отново и отново, както правеха останалите фенове. Аз никога не четях една и съща книга два пъти.

Изведнъж пред погледа ми се изпречи Сара Капут. Името й наистина звучеше смешно, но както изключим това, тя беше интелигентна и сексапилна жена, омъжена за австрийски милиардер. Могъща конкуренция за поста ми и най-важното – играеше честно.

- Поздравления, Александра! – каза тя спокойно – Наистина заслужаваш този пост. Искрено се радвам за теб.

- Благодаря ти, Сара! – бях изненадана, не знаех какво друго да кажа.

- Само един съвет от мен: не злоупотребявай с властта. – намигна ми и разтегна плътните си устни в красива бяла усмивка.

- Спокойно, само от време на време. – пошегувах се аз на свой ред и отпих от чашата.

Проследих я с поглед как си отива. Мъжете, покрай които мина, се обърнаха след нея. Часовникът сочеше осем без десет и реших, че е време да си оправя грима.

Две минути по-късно, вече сигурна, че моливът за очи и спирала подчертават пъстрите ми очи, сигурна, че бялата вечерна с гол гръб рокля ми стои чудесно и че кестенявата ми, къдрава коса идеално обгръща лицето ми, реших да изляза на балкона. След малко часовникът удари осем часа. Усетих как сърцето ми заби лудо и влязох вътре.

 

* * *

 

След празненството реших да се прибера пеша. Времето беше хубаво – Луната осветяваше небосклона, а звездите бледнееха пред нейната величественост; приличаха на придворни, които се бяха събрали около своята кралица. От време на време подухваше топъл бриз, който меко събуждаше от дрямка листата на дърветата. Улицата беше пуста и тиха, единствено токчетата на обувките ми нарушаваха покоя. Беше прекрасно – всичко, което някога съм искала сега беше реалност: имах страхотна работа, която ми носеше удовлетворение, гадже, което беше лудо влюбено в мен…

О, боже мой! Не се бяхме чували, откакто замина на командировка. Как можах да забравя да му се обадя?

Бръкнах в чантата си и бързо извадих телефона си. След малко вече чувах сигнала за свободно. След една дълга минута звънене той вдигна:

- Здрасти, скъпа. Съжалявам, но не мога да говоря сега. – гласът му звучеше странно изнервен, сякаш се страхуваше от нещо – После ще ти се обадя.

- Добре ли си? Звучиш странно.

- Да, да, просто сега имам важно съвещание. Като свърши, ще ти се обадя, става ли? Обичам те, чао! – каза бързо последното изречение и веднага затвори, не давайки ми шанс да му кажа, че и аз го обичам.

Беше наистина странно.

Докато си прибирах телефона в чантата, се блъснах в някого:

- Извинете!

- Ти си късметлийка! – каза един груб глас – Животът е благосклонен към теб. – срещу мен стоеше един стар просяк с грубо лице, но в очите му прочетох загриженост – Но внимавай! Светлината на прожекторите ще те заслепи за истинското щастие.

Той бързо отмина без да мога да кажа, каквото и да е.

 

* * *

 

Ето ме, стоях пред хотел „Плаза” в Ню Йорк решена да изненадам приятеля си за именния му ден, но през целия полет думите на онзи скитник не ми излизаха от главата. Какво искаше да каже с това „светлината на прожекторите ще те заслепи за истинското щастие”? Та той дори не ме познаваше, пък и моето щастие се намираше някъде в тази сграда, бях сигурна.

Приближих се до вратата и тя безшумно се отвори сама. Влязох във богато украсеното фоайе с червен килим. Щом достигнах рецепцията, едно младо момиче веднага дойде и с любезна усмивка ме попита какво желая. След като й обясних намеренията си, тя ми каза номера на стаята на гаджето ми.

Качих се в асансьора и той потегли нагоре. Сърцето ми биеше лудешки. Не го бях виждала от седмица. Исках да го прегърна силно и да го целуна така, както само аз мога, исках цяла нощ да го прегръщам и да вдишвам аромата на кожата му…

Звънецът на асансьора ме изкара от бляна ми. Стаята му беше в дъното на коридора. Застанах пред вратата и почуках. Не можех да спра да се усмихвам, знаейки, че той там. Вратата се отвори, но не беше той, а едно младо момиче по халат, който прозираше. Тя не носеше бельо. Зад нея чух гласа му и той се показа на вратата. Усмивката ми изчезна.

 

* * *

 

През следващите няколко дни не можех да правя нищо. Не исках да правя нищо. Бях в кошмар, който никога не свършваше. Просто лежах на леглото вкъщи и с часове се взирах в тавана. Образа на момичето не можеше да излезе от съзнанието ми. Дори не усещах, че сърцето ми бие. Запитах се дали още имам сърце. Дали ще мога да си възвърна живота, за който бях мечтала. Всичко ми изглеждаше сиво, нямаше никакъв цвят.

Единствената ми връзка със света беше най-добрият ми приятел. Той идваше всеки ден и ме питаше как съм, а аз мълчах. Може би, ако не беше той, нямаше да искам дори да дишам. Не можех да повярвам, че всичко това се случи на мен.

На осмия ден, когато отново си спомних за онзи ден, изведнъж пред погледа ми изплува спомена за стария скитник и неговите думи: „Светлината на прожекторите ще те заслепи за истинското щастие.” И наистина беше прав. Ами ако стремежа ми към мечтаната длъжност беше изтласкал приятеля ми към отчаяни действия? Ако вината беше в мен?

Сълзите се стекоха като поток по бузите ми и зарових лицето във възглавницата.

- Алекс, какво има? Алекс? Моля те, кажи ми! – умоляваше ме Андрю – Отново ли кошмар? Моля те, кажи нещо! Обичам те! Сърцето ме боли като те гледам така!

Сепнах се, когато чух „обичам те”. Вдигнах глава от възглавницата и го погледнах. Никога не сме си казвали „обичам те”, макар и да бяхме близки, колкото брат и сестра. „Ти си ми най-добрият приятел” – да, но не и „обичам те”.

Той ме гледаше с отчаян и измъчен поглед и тогава осъзнах, че той страда, колкото мен. Той наистина ме обичаше, но като най-добър приятел.

- Наистина? Ама имаш предвид като най-добър приятел, нали? – следях внимателно всяко движение на лицето му – Моля те, кажи ми истината.

- Да, обичам те. И не само като най-добър приятел.

Стоях шокирана от чутото. Погледнах към прозореца. През него нежно минаваха топлите летни лъчи. Те имаха цвят. Погледнах към цветето в ъгъла – и то имаше цвят. Всичко наоколо придоби цвят. Но най-цветни бяха кафявите очи, които ме гледаха с нежна, в цветовете на дъгата, обич.

Боже, наистина бях благословена!

 

 

© Велислава Събева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??