Наскоро се замислих за това как би изглеждал света без влиянието на Христовото учение. Какво би било без „атомната“ сила на християнската вяра, без примера на променените животи на онези знайни и незнайни мъже и жени населявали предишните епохи, чиито съдби са формирани от срещата с истината за разпънатия и възкръснал Божий Син? Кое би било различно, ако през изминалите векове делото и учението на Христос не бяха оказали такова съдбоносно влияние във всеки детайл от човешкото съществуване, достигайки по един или друг начин до последното кътче на земята, и до която и да е от многообразните сфери в личния и обществен живот? Щеше да е преобладаващо сиво. Нетърпимо. Безформено, чудовищно, отвратително с цялото това смразяващо и изпепеляващо зло, което изцяло би обгърнало в непрогледен мрак всичко наоколо.

Виждам свят без усет за красиво и без сетива за разпознаване на грозното, противното и пошлото; свят без идеята за основните човешки права; свят обладан от арогантното и нагло поведение на защитниците на „правата“ на разврат и бунт (това не бе трудно да си го представя по обясними причини) срещу Бога; свят без благородство, истина, надежда, любов, прошка; свят без живот; свят, в който хаосът царува. Свят подобен на този, към който човекът днес се е запътил, отхвърляйки влиянието на същото това християнство, стоящо в основата на всичко ценно, което някога е научил.

Божият Син обаче дойде на света. Бе изпратен от Отец, за да достигне нас, хората. Да ни даде шанса да избираме в кой свят искаме да живеем – там където царува истината, любовта и живота или във владението на лъжата, омразата и мрака. Заради този шанс, заради любовта Си към нас, Той даде себе Си в жертва. Умря и възкръсна. Победата над злото бе извоювана. И учението Му, и благата вест за делото Му започнаха да се разпространяват по същия начин, по който действа кваса когато една жена го вземе и го „замеси в три мери брашно, докле вкисне всичкото“[1].

Процесът на това „втасване“ обаче е трудно да бъде обяснен и без съмнение е особено интересен за наблюдаване. Още повече, че той се случва в изключително неблагоприятна обстановка. Както в Юдея, така и навсякъде другаде в пределите на Римската империя новото движение, наречено християнство, е неразбрано, преследвано, подигравано, убивано – точно като Своя Основател.

Разпространението на вярата в Божия Син през първите векове е като да сееш семена във вихъра на бурята. Хвърляш семената, но вятърът е така страшен и мощен, че ги отвява далеч отвъд хоризонта. Сякаш никога не са съществували. Тези семена обаче не са обикновени – те разкриват вярата в обещания Спасител; семена, които са опръскани с кръвта на Господа и на не малка част от неговите последователи; семена, които захвърлени от урагана на гонението от страна на юдеи и езичници, за кратко време прелитат разстоянието от Ерусалим до Сирия, Египет, Александрия, Картаген, Рим и отвъд, за да дадат най-плодородната реколта – тази от човешки души.

Напредъкът на християнството не е ограничен до определени географски местности, изтъква авторът на „История на християнската църква“ историкът Филип Шаф, чието изследване ме вдъхнови за тези кратки разсъждения. Християнството достига не само всички части на Римската империя, но обхваща и всички слоеве на обществото. „Ние сме народ от вчера“, казва Тертулиан в своята „Апология“, „и въпреки това изпълваме всяко място, което ви принадлежи – градове, острови, замъци, събрания, самият ви лагер, вашите племена, компании, дворец, сенат, форум! Оставяме ви само вашите храмове.“[2]

„Забележителен факт е, че след дните на апостолите не са познати имена на велики мисионери чак до началото на Средновековието, когато се извършва покръстването на нациите в Европа от Божии служители като Свети Патрик в Ирландия, Свети Колумба в Шотландия, Свети Августин в Англия, Св. Бонифаций в Германия, Св. Ансгар в Скандинавия, Св. Св. Кирил и Методий сред славянските народи.

В предникейската епоха мисионерски общества не съществуват, нито мисионерски институции, нито организирани усилия; и все пак за по-малко от 300 години от смъртта на апостол Йоан цялото населението на Римската империя, което тогава представлява целия цивилизован свят, получава шанса да чуе за Спасителя Христос.“[3]

Посред бурята на жестоките гонения християнството само по себе си се оказва най-успешния мисионер – някой, който съвсем естествено следва призива, за който е създаден. „Християнството привлича хората със самото си съществуване. Първите три века няма професионални мисионери, които са посветили целия си живот на тази специфична работа, но всяко християнско събрание е мисионерско общество и всеки вярващ християнин мисионер, разпален чрез любовта на Христос да обръща своите ближни.[4]

Бурята на преследването води до несгоди и страдания. Огромно множество вярващи, доскоро водили съвсем обикновен живот, са принудени от стихийните ветрове на гоненията да изоставят всичко, за да свържат вярата с избора си да последват своя Господ, дори ако за това трябва да платят най-скъпата цена. И така в бурята се ражда мъченичеството. „Но в мъченичеството няма само ужас, но и привлекателност. То стимулира най-благородните и най-безкористните форми на търсене на Бога. Всеки истински мъченик е живо доказателство за истинността и светостта на християнството.“[5]

„Християнството е както за бедните и потиснатите, защото Евангелието засвидетелства своята утешителна и изкупителна сила, така и за мнозина от висшите и образовани класи, които са привлечени от новата религия. Юстин Мъченик казва около средата на втори век: „Няма хора, гърци или варвари или от който и да е народ, с каквито и наименования или маниери да се отличават, колкото и невежи да са или такива, които познават изкуствата или земеделието, независимо дали живеят в палатки или се скитат… – сред които не се отправят молитви и благодарности в името на разпнатия Исус към Отец, Създателя на всички неща.“[6]

И ето, че нивата е засадена с неочакваната помощ на бурята. Семената постепенно поникват и се превръщат в изобилна реколта от неизброими човешки души, които са формирани от срещата с истината за разпънатия и възкръснал Божий Син. Светът получава шанса да бъде друг. Само ако би разпознал кой е Този, Който малко преди следващата страшна буря протяга прободената Си ръка към него.

Използвани източници:

[1] Библия, Евангелие според Лука, глава 13, стих 21.

[2] Philip Schaff, „History of the Christian Church, Volume II: Ante-Nicene Christianity. A.D. 100-325“. Grand Rapids, MI: Christian Classics Ethereal Library, 1882, p.15.

[3] Пак там, с. 17.

[4] Пак там, с.18.

[5] Пак там, с.14.

[6] Пак там, с.18-19.

Бележка: За пръв път статията е публикувана в електронното списание "Свобода за всеки"