Село,мое село

Село мое, родно село. Мило си ми, свидно си ми на душата си ми омилело. Гледам те и ти се чудя що така си погрозняло.

Преди двадесет години беше с поля зелени и ниви засадени. Стада многобройни кротко пасяха и огласяха с медните си звънчета чистия простор. А сега си мое село с поле от трънаци и шубраци орасло, няма нивите зелени, няма ги стадата многобройни. Измряха старите трудолюбиви хорица, които обичаха земята с душата си.Останаха младите, мързеливи люде.Ни животни им се гледа, ни земя им се работи.

И се започна една продажба на земята родна – земята на нашите деди, земята, която ги е хранила, а хранеше и нас. Продаваме я на чужденци, богати, ей,така почти без пари и не ни боли. Нали не сме я купували ние. Не сме мизерували за нея. Не сме я работили и не оросявали с пот и сълзи. Не сме свързани духовно с нея и не усещаме болката на дедите наши.

А може би вече не сме селяни. Работим в големите градове и нямаме време за нищо. Само в сънищата вече виждаме зелени жита и поле, стада с медени звънчета, ще чакаме петел да ни събуди.
Но и това вече е рядкост. Може да живеем на село, но го караме по градски. В село няма нищо селско, нищо, което да ти напомня, че живееш на село.   Нито сееш, нито месиш. Всичко ти е на готово в магазина; само пари да имаш. И ми става мъчно и болно. Не за това, че всичко върви, не както в миналото, но не и към по-хубаво.

Но времето лети и ти не можеш да го спреш. И изричам на глас:

Село, мое родно село, пусто опустело; в тебе няма вече нищо селско, само простотията човешка си остава вечна.

10.2007,Мърчаево

Райна Йорданова.

 
Публикувам го от името на баба ми - Райна.