Изморих се. От търсене, бягане, лутане. От порочният кръг на съдбата. Уж правим стъпка напред, а все сме тук..доволни-недоволни. Все нещо липсва, все нещо ни убягва. Някога ще разберем ли, че трябва да живеем днес…вчера е изгубено, а утре е проекция. Толкова сме мънички, една песъчинка в заобикалящата ни вселена. Изграждаме стени, слагаме катинари. Да не бъдем наранени, да не бъдем докоснати. По-лесно ли се живее в мрак? Там нямаш какво да губиш..но не разбираме, че губим себе си. Душите си. Сърцата си. Обичаме вещите и използваме хората. По-лесно било. Слагаме маските и смятаме, че сме  недосегаеми. Робуваме на правила и табута. По-лесно било. Изглеждаме силни и безстрашни, а всъщност сме слаби, толкова слаби. Обграждаме се с бездушие и лицемерие, съдим и биваме съдени. Уж, търсим приятелства и любов…уж търсим щастие…но дали разбираме какво е това…дали сме се научили, че трябва да даваме. Да даваме, без да броим и претегляме. Без да слагаме на везните усмивки и прегръдки. Толкова малко, а всъщност всичко. Крием се зад страха си, но не разбираме, че той е това, което ни унищожава. Ден след ден, малко по-малко. И от нас остават сенките. Тъмните, черните. Черни като душите ни. Едно бледо копие…