MutafovaNeli (Mutafova Neli)
3 7
7.07.2022 г., 14:36 ч.

Sexperience p.2 

  Есета » Любовни, Лични
842 3 6
18 мин за четене

Казват, че най-ценният подарък, който можеш да подариш на някого е времето си. Повечето от тези срещи са пълна загуба на време, подарено ей така на непознат. Парадоксално излиза, че може би дори трябва да си благодарен за това, че именно ти си получил в замяна точно този дар от човека отсреща. 

 Всъщност, за това си даваме равносметка едва когато си кажем „Довиждане, до нови срещи!“ с половин уста, защото сме убедени, че нова среща няма да има. Остава урокът. Онова изгаряне от кибритена клечка в детството, което мигновено вгорчава първоначалното вълнение при възпламеняването на искрата.

Снимката му беше далечна. Горящият огън във фокуса на кадъра му изобразяваше неговия характер и в същото време обещаваше нежност и възможност за откровен разговор. Погледът му издаваше неговата целеустременост и вяра в достойното бъдеще, към което той вървеше с истинска непоколебимост.

Срещата бе кратка, но сякаш в паралелно измерение. Историите му бяха интересни. Разказваше ги с блага усмивка и  поглед, концентриран в зениците ми. Поседнали в едно кафене, наподобяващо капанче някъде в близост до Айфеловата кула, не спирахме да обсъждаме поуките от притчите, които той така сладкодумно рисуваше в съзнанието ми.

Излъчваше благородство и смиреност, присъща само за човек, преминал през най-тихите изпитания. Въпреки, че имаше много какво да си кажем, трябваше да се върнем в реалността и да продължим да отмятаме задачите на деня. Неусетно за мен, той бе уредил сметката. Малък жест, който ми напомни за всички онези романтични Blockbuster-и, изгледани през краткия ми 39-годишен жизнен път. Между другото той беше около 30-годишен. С големи кафяви очи и много къса брада. Харизмата му витаеше по протежението на павираната улица няколко минути, след като си тръгна с приятелско ръкостискане. Обещанието за следваща скорошна среща осмисли приятно оставащите няколко дни до края на седмицата.

При всяко прозвъняване за входящо съобщение усмивката ми процъфтяваше като казанлъшка роза насред май месец. Всяка следваща среща беше по-хубава от предишната… Уви, беше неизбежно да изпитам много повече отвъд границите, които той сам беше поставил между нас. Тези граници заставаха като буца в гърлото и ме задушаваха, докато преди поредната вечер, в която трябваше да бъда негова, аз избягах. Никой не знаеше, че последният път, когато се видяхме всъщност щеше да е за последно. Дали постъпих правилно? Той не възрази.

Подарихме си точно толкова време, колкото и двамата можехме да си позволим.

© Mutafova Neli Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Жабокът, радвам се, че четеш между редовете.
  • Нели, по-скоро ме наведе на размисъл, дали даваме или вземаме в една връзка и дали ние определяме, кога да свърши. Всъщност по-важното е, дали е връзка.
  • Благодаря на всички за коментарите.
    към troia: Разбира се, че са мои съждения, като не се опитвам да ги налагам никому. Тук е едно прекрасно място за споделяне. Благодаря, че сте прочели написаното от мен и това е предизвикало реакция.
    към palenka: Мисля, че не сте разбрали историята - не е фатално - въпрос на прочит.
    Квазер, не разбрах, желаете или не желаете да Ви анализирам? (Не е задължително да ми отговаряте). Наистина ми стана мъчно от написаното от Вас. Но ако ви харесва апатията да бъде ваш спътник, значи всичко е на мястото си.
    По отношение на по-краткия Ви коментар - има логично обяснение
  • Интересни разсъждения, но са си твои, лични. След време може да се променят или затвърдят. Зависи от срещите и разделите, които имаш с мъжете. Малко банални, но понякога крият изненади.
  • Четох и 1, и сега ще коментирам само защото прочетох квазар. Мъдро, съгласна съм с него. Пример от живия живот: "но аз съм такъв и такъв, обичам блабла, за теб всичко бланка" - Въобще нямам намерение и време да те опознавам, нито искам нещо да правиш за мен. Аз си знам какво искам, просто не ме касаещ.
    Ако си обидена от някого, допуснала си го, защото си очаквала нещо. Никой никому не е длъжен в тоя живот. Или става, или не. И за какво и за колко, си преценяваш според себе си. Просто е.
  • Усмихвам се. Всяко бягство е прибързан край, а дали си струва да прибързваме с края...
    Харесаха ми и разсъжданията за времето. И аз мисля така. Тук често ми се обиждат, заради понякога критичните ми коментари, ами... подарила съм част от времето си, не може да подмина мълчешком. Ценя времето си!
Предложения
: ??:??