Имам познат, който често си служи с поговорки. Понякога, когато си говорим и аз споделям някаква житейска пречка, отговорът му накрая към мен е стара и изтъркана поговорка. Не че съм търсила съвет, просто си говорим за нещата от живота, той кротко ме изслушва и накрая заключва всичко в едно или две изречения. Не скривах раздразнението си от кратките му мъдрости – всичко за мен беше къде къде по-дълбоко, по-лично, по-различно от типажа. Сега, след като видях резултата от дълбоко обмислените си действия, разбирам, че дразнението ми не е било, защото порязваше разговора с едно изречение, а защото е бил прав. Бил е прав, че драмата ми е излишна, че всичко, колкото и персонално да ми се е струвало, е част от един общ принцип, на който се подчинява всяка една житейска история и аз не съм единица по-различна, по-объркана или по интересна, аз съм част от най-старата история. Ами какво ако не аз откривам топлата вода сега, ако някой много или не чак толкова отдавна е бил там, където съм аз сега или не някой, а всички… Докато се усетя, пак съм го направила, пак съм заровила в отдавна заровеното. Ако за Мечо Пух повечето мед значи повече мед, тогава моето главоблъскане значи само повече главоблъскане. Ами ако всичко е по-просто, отколкото ми се струва на мен и отговорът е прост, и наистина се събира в едно-две изречения.

Улавям се как съм се втренчила в семейството в градиниката срещу мен- бащата отупва от прахта плачещото дете, на което току що са отнели играчката, а майката рови ловко в чантата, за да му подаде друга, с която да я замести. Как всички това стана толкова далечно за мен, как вместо в парка с детето, се озовах в задименото кафе, плачеща над чаша мартини, повтаряща и преповтаряща думи и случки на моя приятелка – съратница, как стигнах до там че сега нямам нищо. Казват, че е лесно да рушиш, а имам чувството, че това беше най-трудното, което съм правила….

„Всяка жаба да си знае гьола“

А това семейство, този парк бяха моя „гьол“. Не съм по- различна от теб. След работа тичам към магазина, благодаряща на демокрацията за големите супермаркети, в който набързо можеш да вземеш всичко необходимо, после тичам към училището на детето, благодаряща на учителката му, че е останала с него извън работното си време, качвам се на автобуса, благодаряща на шофьора, че е изчакал натоварената жена да се качи. Спирките до дома ми са три, а ми се искаше да са трийсет. Пътуването до дома ми беше моята спирка за отдих между задълженията ми в работата и тези в дома. За мъжете отключването на входната врата бележи края на работния ден - за една жена то си е самото начало. Между шума на прахосмукачката и парата на ютията препитвам детето за таблицата за умножение. Откривам, че прекарвам все повече време около печката, за сметка на това пред огледалото, и как иначе - все по-малко харесвам жената в него - повяхнала, уморена и изсъхнала, която ми повтаря "неее, не си най–красивата, дори не си и близо". Мълчанието на мъжа е  знак за съгласието му с нея. Понякога се замислях откога не съм чула „много си хубава“, но бързо гонех натрапчивите мисли от главата си и се съсредоточавах над приказката за лека нощ на детето.

И всичко, всеки ден, всички събития се сливаха като шума на улицата, докато един ден не дочух едно „колко си хубава“, излизащо точно от този шум. Сега, като поглеждам назад, виждам колко лесна съм била, колко малко му е трябвало. Толкова ли гладно е било егото ми за признания и одобрения? Толкова ли болна е била самоувереността ми, че дори гордостта ми не можа да ме спре да тръгна към него…

“Който се страхува от мечки, да не ходи в гората„

‘Истината е, че в началото тръгнах неуверена и несигурна по тъмните пътеки на изневярата. Първоначално ми стигаше да чувам изреченото от улицата всеки ден. Първоначално ми стигаше да заспивам с името му. Все по-често заспивах не с планове какво ще правя утре в моя "гьол", а с июзии за моето "езерце". Първоначално ми стигаха трохичките внимание и денят ми беше пълен. Пак като се замисля, ако някога съм била, така да се каже, напълно щастлива, ще да е било тогава. Ако можех да се върна тогава, щях да оставя нещатата такива, каквито бяха. Само гледах от моя светъл прозорец на топлия ми дом, към непрозрачната тъмнина на тайните отношения и в представите ми те бяха чисти и искренни…Всичко се промени, когато споделих терзанията си с приятелка; тогава разбрах, че не съм сама, а ходя по вече утъпкани пътеки. Денят ми се изпълваше с подобни на моята история, дочут разговор по телефона от жената до мен на спирката, на тази зад мен на касата в магазина, на тези две до мен на пейката в детската площадка и друга, и друга, и после още една…Все по-общи неща намирахме помежду си и с всеки изминал ден разговорите ни за деца, перилни препарати и идеи за вечеря отстъпиха на тези за тайните. Реших да се срещна с жената от огледалото лице в лице. Така я напудрих, че я обезобразих. Вече нямаше значение какво ми казва тя или какво премълчава съпругът ми, защото аз повтарях постянно хубавите думи, казани през деня и им вярвах… вярвах. След всяко излизане, след всяка среща ставах все по-уверена и спокойна. Зачестиха работните ми срещи, увеличи се работата ми в офиса, излизах все по-често с приятелки. И всичко това изискваше нови обувки, прическа и грим. Нехайното невнимание на мъжа ми ми даваше още по-голяма увереност и спокойствие. Понякога се замислях, че това трябваше да ме обиди и натъжи, но точно сега ме радваше и ми даваше смелост все по-често да прекрачвам прага на дома си. Той така и не се усъмни в думите ми. А имаше ли в какво да се усъмни - ходех на токчета до детската площадка, до магазина с прическа, разказите ми за работните срещи - все по-кратки, а естественият ми вид беше отдавна забравен от мен и огледалото ми.

„Не се хващай на хоро, което не можеш да играеш“

Всъщност всичко, което правех, беше една много обтегната игра на нерви. Не, връзката ми извън брака не ми даваше хармония и отдих от напрегнатите дни в работа и вкъщи. Даваше ми тръпка. Доколко обаче адреналинът от нея беше от положителни или от негативни емоции? Освен параноята, че ще бъда  разкрита, вечното оглеждане, бързането и скалъпването на правдоподобно обяснение за закъснението ми, се случи нещото, което доведе нещата до своя край и скъса не само нервите ми - скъса връзката ми със семейството ми - влюбих се. Колко глупаво, по детски, незряло, нали? Отдавна трябваше да съм разбрала какво има стойност, трябваше да имам не илюзии, а цели. В този етап от живота си изпълнявах семейните си задължения като робот, като предварително програмирана машина, лишена от разсъдък, и как иначе – той винаги беше на едно място - при него, и в повечето случаи търсеше отговор на един върпос - какво ли прави сега? За една омъжена жена една такава среща е истинско изпитание на изобретателност и координация. Понякога в скалъпената история присъстваха имена, места и събития, които, в името на правдоподобността, влизаха в сложни съчетания в услуга на тази така чакана среща. Ето защо именно една омъжена жена не приема отлагането на тази среща с разбиране и примирение. Тя има този ден, тези няколко часа и си ги е извоювала с толкова много лъжи и страх, заложила е толкова много, че извинение: “ще гледам мач с приятели“ или „уморен съм“  се превеждат така – „в момента не ми е до теб “ и „тази вечер съм с друга“. Гласът на ревността крещеше вместо мен, ръката ù тръшкаше врати вместо мен, оставих я да ме ръководи. Тя не спеше - не заспивах и аз, тя не вярваше - не вярвах и аз. Моята ревност не гонеше призраци, тя виждаше действителността, тя издираше очите ми за това, на което обръщах глава. Не исках да приема, че още един мъж е  безразличен към мен и вниманието, което не търсех от мъжа си - потърсих от него. Станах настоятелна, искаща, търсеща, обсебваща, всичко това, което не бях аз, което дори не знаех, че мога да бъда. Това не беше любов, тя не е война – а точно това водех аз. В огледалото вече нямаше жена, дори съсухрената домакиня я нямаше там - тя поне предизвикваше уважение и симпатия. В огледалото срещу мен имаше един разплакан клоун, по бузите на който се стичат пудра и грим, стиснал със зъби устните си за да не изкрещи болка - която трябваше да остане скрита.

„Който сее ветрове, жъне бури“ 

И реколтата винаги е богата, бих добавила аз. Сляпото доверие на съпруга ми остана такова  за необяснимите еуфория и радост, обзели ме от извънбрачната ми връзка. Тъгата и сълзите в очите ми обаче привлякоха загрижеността му и все по-често задаваше въпроси, а не получаваше отговори. Болките в главата, кръста и къде ли още не бяха вяло и неубедително извинение за тази в сърцето. Беше въпрос на време да открие истината – и то въпрос на малко време. Не му отне много усилия. Онази сутрин излязох от вкъщи, за да отида на работа, но дори и не предполагах, че когато се върна – това вече няма да е моя дом. Знаех много добре какво правя, знаех и намирах оправдания за постъпките си, знаех, но едва когато отворих вратата, видях какви са последствията. В очите на мъжа ми имаше болка, неразбиране, ярост и гняв. Всичко беше мое дело. Имаше и нещо, което изпитвахме и двамата към мен - презрение. Срази ме желанието му да ме нарани - сякаш имаше какво още да нарани - думи… думи… думи… наричала съм се сама с тях толкова пъти, не те ме обиждаха. Обиждаше ме насладата, с която гледаше, че ми е дал нов повод, за който да плача, задоволството му, че неговият е по-добър от този до сега, удовлетворението, че ме вижда на колене най-накрая заради него. Как се разбива нещо разбито? Или да убиеш нещо мъртво - безполезно, като да гризеш от огризка от ябълка. Това, което чувствах, беше празнота, която всеки изминал ден запълвах с угризения, ненавист, умора и болка. Мъжът ми не искаше да ме остави да забравя - ровеше в раната всеки ден, искаше да знае всичко, а и имаше право. Разказвах и разказвах с всички подробности, като ту реагираше с надсмешка, ту с подигравка, ту стискаше юмрук от яд. Преживявах отново и отново раздялата, тайните, болката, обидата…  Поне тишината вкъщи се замести от непрестанните обяснения, поне сега заспивахме пак в гръб един от друг, но  знаехме защо. Скоро тишината взе отново своето почетно място в дома ни. Нямаше вече нищо за казване; и двамата бяхме кухи отвътре, и двамата плакахме, и двамата мразехме,  обвинявахме, и накрая не остана нищо.

"Счупената ваза се лепи, но пукнатините ù остават завинаги"

Има една китайска мъдрост, която гласи, че  счупената ваза се лепи, но пукнатините ù остават завинаги. Тя никога вече няма да бъде така изящна, а напълниш ли я, ще потече. Дори и поправена, тя става  ненужна- какъв е смисълът тогава да я лепиш? Пукнатините ù само напомнят за падането ù, празнотата ù само напомня, че никога няма да бъде полезна отново. Такъв е моят брак в момента. Грозен отвън и празен отвътре. Понякога се будя нощем и виждам, как мъжът ми рови в телефона ми - оставям го да мисли, че малките му детективски пориви остават скрити за мен. Вече не излизам до магазина на токчета, но сега е трудно да го убедя, че отивам точно там. Сега всеки път, когато звънне телефонът ми или когато съм на комютъра, или когато съм с приятелка, виждам съмнението в погледа му и вътрешното убеждение, че има още неща, който не му казвам. След известно време любовникът ми ме потърси. Това също не остана скрито за мъжа ми - искаше трофея за себе си - искаше си спуканата ваза, която е все така грозна и ненужна, защото си беше негова. В този момент мъжкото му достойнство беше по-силно от обидата и желанието за отмъщение. Знаех, че не искам това, което е било досега. Точно заради това не молех мъжа ми да се върне при мен. За да свърша всички тези лекомислени постъпки, има само едно обяснение - сърцето ми е било празно и е имало нужда от промяна. Защо да моля да се върне обратно, като винаги мога да почувствам самотата отново и да потърся ново "езерце". Да нараня пак него и себе си? Бракът ни винаги е бил лесен. Всичко в него беше планирано, начертано и обмислено. Казват, че ползата на войната е само една – тя разкрива същността на човек, всяка малка, тъмна, скътана черта от характера се проявява или тогава, или никога. Това аз открих за моя съпруг - мъжката му гордост и достойнство, той се бореше за тях, сякаш  бяха единственото, което другият мъж му беше отнел. Спечелената битка за „изоставената Елена“ беше малко доказателство за мъжествеността му. Трябваха му още потвърждения, че не в него е причината жена му да търси чужди ласки. Започнаха неговите изневери - ако мога изобщо да ги нарека изневери. В моето съзнание, в следствеие на житейския ми опит, това беше дума, за деяния, които се опитваш да прикриваш и от които се срамуваш. Той обаче не я тълкуваше така. Знаех за всички и то не защото съм питала или следяла. Но крадецът не вика – дръжте крадеца, дори току що излежал присъдата си.  Знаех, че семейството ми не беше такова, преди аз да го разруша, и не можех да се сърдя, че разпилява прашинките от остатъците му. "Примирение" наричах всеки ден след примирение със създадената от мен ситуация, примирение с наказанието, което ми се полагаше, че разбих нещо толкова ценно.

Дори най-мъдрите думи, казани със закъснение, са ненужни и безсмислени.  Казани тогава, когато ползата им е обречена, са прости упреци.