Още от деца имаме бегла представа за това какво е щастието и как да го постигнем. Може би винаги ще бъде така. Като деца, щастието за нас е да получим лъскава играчка или лакомство, колко просто и наивно, но все пак това ни трябва за пълно щастие, ако може така да се нарече. През годините градим различна представа за света за другите, разглеждаме нещата от различни гледни точки, не завиждам на тези, които имат само една гледна точка, това е като да си кон с капаци на тъмно. Както и да е, все пак живеем в странен свят. Да се върнем на темата. Какво наистина може да ни накара да сме щастливи и въобще ще осъзнаем ли щастието, когато го имаме или ще пропуснем момента с едно мигване на окото. Самото чувство е изпитано от всеки, но не всеки го съзира. Щастие, какво въобще значи тази дума? Нима означава, че въпреки всичко, което става около теб, изцяло се наслаждаваш на хубавите неща, които те обграждат. Спомнете си само трепета след първата целувка, въодушевлението от това да държиш ръката на някого с единствената мисъл, че искаш да запомниш това и да се връщаш към този спомен с усмивка. Трудно ли е да си представим свят, в който това има значение, в който да погледнеш някого в очите и да му кажеш нещо мило, просто да го зарадваш не да го излъжеш, да го накараш да се усмихне, защото светът би бил по-красив с тази усмивка, може би само в твойте очи, но все пак идея по-очарователен. Все пак монетата има две страни и всичко се променя, земята се върти. Моментът отминава. Ако се запитаме колко често сме били погълнати от това да трепнем, в очакване да видим нечий очи, да чакаме да ни потърсят ей така, за да разберат как сме. Едва ли ще е голямо число. Все пак важни са и моментите, когато това се случва. Случвало се е да звънне телефонът и от радост от това кой звъни, да трепери гласът ни, когато говорим със същия този някой, който има такава сила над нас, че си няма и на представа. Не ме разбирайте погрешно, не отричам щастието или възможността на човек да бъде наистина щастлив, просто това е такава рядкост, че дори в момента, когато мислиш, че имаш всичко, което искаш, се страхуваш да не го загубиш. Става дума за щастие за хубави неща, нека не ставаме мрачни. Усмивката, тя води двама млади... Усмивката е начало, не е край. Начало на какво зависи от нас самите, дали ще е на урок от съдбата, която ни казва:
- Усмихвай се, по-малко!
Или пък води до нещо прекрасно и не можеш да спреш да се усмихваш, грееш, блестиш. Чувство, на което трябва да се отдадеш. Разбира се, бих взел близалка или лъскава играчка, кой не мечтае да бъде пак дете, нищо не те тревожи, нямаш куп проблеми на главата, ще си взема ли изпита, обича ли ме, не ме ли обича, ще ме повишат ли в офиса. Как да грабнем момента, в който сме на върха, в който всичко е идеално? Може би някой все някой има отговор. Може да се каже, че съм романтик, вярвам, че за всяка принцеса има принц на бял кон. Само дето моето огледало или е развалено, или магарето, дето виждам, е далеч от този принц, а принцесата нещо не ù се нравят подобни неща, или имам нужда от очен преглед. И в двата случая съм далеч от заветния хълм. Моят Еверест. Живееш, дишаш, мечтаеш, страдаш, ликуваш или просто си час от живота на другите. Защо, когато трябва да кажеш нещо, мълчиш и гледаш глуповато. По-лесно е после да си го изкараш на лист хартия или на огледалото. Колко по-лесно е да опиташ, да не се предадеш, отколкото после да чувстваш, че си предал себе си. О, да, то е там, чака зад ъгъла, сигурен съм, но на мен нещо ми омръзва да го чакам. Вървиш по улицата и около теб красота, природа, небе толкова синьо, че не можеш да отлепиш поглед. Ако се запитаме дали отдаваме значение на тези неща, едва ли ще е положителен отговорът. Приемаме всичко за даденост, не се стараем да заслужим това, което искаме, или когато опитаме, се престараваме и плашим птичката, която е само една, но прави в нас пролет, дори когато е било зима. Чувството да видиш щастието в другите. Защо не се случва и на теб?