Отново мислите ми ме водят при теб. Отново си спомням топлината, която си отиде с лятото, а на нейно място се настани хладната есен.
   И тази хлад ще отмине, и този дъжд от сълзи ще превали, и тази рана ще заздравее, но винаги сърцето ми ще те чака.
   Днес, когато всичко свърши, пиша на две очи, чиято светлина не беше за мен, на едно сърце, което няма да върна никога и за едно момче, което винаги ще чакам, но едва ли ще зърна отново.
   Очите ми ридаят, че той си тръгна, че любовта се превърна в една красива лъжа. Сърцето ми кърви, щом си спомни щастието, което го изпълваше, щом ти се приближеше. То плаче, че любовта я няма, но продължава да бие за теб и да те чака.
   Не знам дали огънят между двама ни ще запламти както преди. Не знам дали ще ме гледаш с онези влюбени очи, ала знам, че винаги ще те нося в гърдите си и ще копнея да си до мен.
   Бях посветила душата си на теб и на твоята я бях дарила. Сега обаче е обгърната в самота и скърби за страстта предишна.
   Спомням си едно момиче, което за теб единствено живя, едно момиче, което мислеше си все за вас... Едно момиче, което в жена превърна се от любовта, едно момиче и това бях аз.
   Ако можеше алкохола да удави мъката, бих пила до несвяст. Ако можеше цигарата да заличи болката от сърцето, бих пушила безкрай. Уви! Алкохолът не може да спре пороя от сълзи, затова и капка не ще близна, по-добре. Болката в сърцето цигарата не може да унищожи, затова по-добре така да си стои.
   Мечтая ти да си до мен и глътка въздух да ми дадеш. Мечтая нежно да прошепнеш: "Обичам те, прости!" и с целувка да ме възкресиш...
   Уви, замина много надалеч, а само любовта ти бе моето спасение. Знам, времето ще ме излекува и сърцето си ще подаря на друг, ала част от мен завинаги ще остане тук и безмълвно ще те чака, знай, до гроб.