16.08.2018 г., 8:40 ч.

Синдромът "Сестра Роза" 

  Есета » Социални
1252 1 1
7 мин за четене

Синдромът „ Сестра Роза“

                

                       В българското здравеопазване и по- конкретно в българските болници има една особена порода хора, която  е възможно да ви остави неподготвени откъм изразни средства. Тези хора, нямат общо с добрите професионалисти, лекари, сестри, санитари, човеци…Те пораждат чувство на разочарование, обида, безпомощност, там където трябва да получиш спешна и необходима помощ. Те създават пропаст между медик и пациент, създават врагове между колеги от различни болници, създават бариери заради собствената си некомпетентност, а понякога рискуват животи. Обикновено те са на по- ниско ниво, имат много шефове над тях, и тази им лична нереализация  ги е озлобила до такава степен, че са се превърнали само в срам за иначе хуманната им професия.

                     Тази порода сее зарази в организма на българското здравеопазване, води до разболяването му и болестта започва със:   „ Синдромът Сестра Роза“.

                  „Сестра Роза“ е събирателно за цялата ръждясала система  като се започне от превенцията, профилактичните прегледи, липсата на култура за провеждане на изследвания, липсата на направления и претупване на прегледи от личните лекари, до системната безхаберност.  

                  „Сестра Роза“ е препъни камъчето  от най- ниското ниво  до удобните кресла на министерството. „Сестра Роза“ обаче е и конкретен човек, с лице, характер и дългогодишна практика в лечебно заведение, което вече е приела за своето замръзнало кралство. „Сестра Роза“, не е от всеотдайните, тя е от гневните, сърдитите, тези които затварят вратите, никога не намират решения, а напротив създават още повече трудности.

                  Синдромът  „Сестра Роза“ е признак на една болест, наречена: 

„ Апатия в служебен план“, понякога се проявява в мързел и чакане да ти мине смяната. Заболелите от тази болест можете да познаете без да са необходими допълнителни изследвания и кръвни проби, защото те са от всякаква кръвна група и на всякакъв пост. Познават се по бавното, лениво и тромаво провлачване на крайниците по коридорите на българските болници, по равния тон, подмрънкването под носа и често по откровения опит да си наложат, че не ви чуват. Те са недоволни, но често и агресивни.

                   „Сестра Роза“ е едно малко червейче, което паразитира на удобно за нея място. „Сестра Роза“ не се лекува чрез препарати за обезпаразитяване, не се впечатлява от директни и индиректи монолози, диалози, повдигане и отпускане на рамене, в опит да прогоните връхлетялата ви неприязън. Обикновено „Сестра Роза“ ви оставя безмълвни и в недоумение.  От психологическа гледна точка, тя е интригантът в един екип. Тя се чувства силна, защото се е вкопчила като плевел, в корените на едно иначе изсъхнало дърво. „Сестра Роза“ няма какво да губи. Хем ѝ е все тая, хем не е готова да отстъпи затопленото работно място, което дълго е мътила с телесата си, на някой нов, мислещ и не на последно място, отговорен към професията си кадър.

                    „Сестра Роза“ има нейде някой покровител, роднина, познат, който я пази с чадър от топлия летен дъжд. „Сестра Роза“ е проводник на шуробаджанащината. Нейните молитви започват и свършват с думите: „Гарван, гарвану, око не вади“. Всъщност обаче „Сестра Роза“ е много заблудена, защото занимавайки се със злободневните си малки машинации, не е видяла, че времената са се променили. Защитникът ѝ, може и да я пази от топлия летен дъжд, но не и от задаващата се буря, няма кой да защити „Сестра Роза“, ако нейното съществуване като плевел е в състояние да заплаши короната на дървото. Много време и много усилия костват на „Сестра Роза“, за да разбере, че е заменяема, че е време, в което криеницата се играе само от най- добрите шахматисти.

                И  все пак, Бог да ви е на помощ, ако сте пациент по време на дежурството на „Сестра Роза“. Тя е на работа, дошла е, огледала се е, хапнала е следобедно-вечерната кифла с домашен мармалад и се е закотвила в дъното на коридора, където се надява да не я намери никой пациент до края на дежурството ѝ.

              Най- често това дежурство преминава във водене на лични разговори и хулене на главната сестра, дежурният лекар, пациентите и всички по веригата, докато спомене дори и Бойко Борисов. Единственото нещо, което е в състояние да я извади от транса на телефонния разговор е страхът, че може да надвиши безплатните минути по своя мобилен план. Тогава с явно съжаление прекратява разговора. „Сестра Роза“ обича да говори с емигриралите си роднини от Англия, Германия, Испания и други в Евро зоната. Улисана, „Сестра Роза“ е в състояние да пропусне вечерната ви инжекция с антибиотик, защото така ѝ е угодно. Защото обикновено нейните пациенти са кротки, нероптаещи, незадължаващи и неизискващи, а да, и защото на тяхно място, винаги идват нови.

                   Синдромът „Сестра Роза“ може наистина да ви доведе до отчаяние, защото тази закоравяла дебилност е злокачествена, разпространява се по въздушно- капков път, по всички нива и се разпознава от системата като своя единица и своя клетка.

                  Синдромът  „Сестра Роза“ е това, което в професионален план, бих определила като: „Некомпетентен, безотговорен и мързелив служител“, а чисто в личностен план като: „Обикновена гад“.

               „Сестра Роза“ не понася критики, защото е щастлива във висотата на своята ограничена душевна пневмония, задръстила цялото ѝ тяло с токсична първична омразно- депресивна комуникативна агресивност и бактериална инфантилност. Ще я познаете по ехидната ѝ усмивка и за съжаление по душевната ѝ проказа.

               „Сестра Роза“ обича слабите, защото там лее отровата на своето надмощие, затова и причинно- следствената връзка от характера ѝ, я прави интригантът в един колектив.

                Всъщност „Сестра Роза“,  не  е нищо повече от един лош човек, с лош характер и примитивно поведение. Тя не обича да среща загрижени, силни, отговори и изискващи хора, защото те я изваждат от зоната ѝ на комфорт, която се свежда до съществуването ѝ като паразит в професионален план и като обикновена гад в чисто личностен план.

            „Сестра Роза“, обича себе си, но не  е обичана от другите, от колегите, охраната и шефа. Те се срамуват от нея и така трябва. На драго сърце, биха се лишили от нея като се надяват да избегнат безболезнено драматургичните изпълнения, във връзка с тази раздяла, и по- скоро да забравят за хемороидното ѝ присъствие в системата на здравеопазването.

            Във връзка със защита на личните данни, героинята ни, условно и съвсем нарочно е наречена:  „Сестра Роза“, а ако трябваше да ѝ избера и фамилия, то тя би се казвала: Роза Петкова.

                    

                                                                    Посветено на Сестра Роза

© Ива Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страхотно есе! Супер реалистично е обрисуван този ужасяващ персонаж на медицински псевдо специалист, който се среща в повечето държавни и общински лечебни заведения и институции в така нареченото здавеопазване. Адмирации за автора!
Предложения
: ??:??