14.11.2007 г., 8:41 ч.

Скитникът 

  Есета » Лични
1660 0 1
8 мин за четене

...И така, той пое по своя път. В началото не знаеше къде отива, не знаеше накъде водят всичките тези пътища, не знаеш къде всъщност би искал да отиде.

Но продължи. Не се обърна назад. Смело продължи някъде към нещото... И така ден след ден той откриваше нови пътища. Харесваше си един и тръгваше по него. Но съвсем скоро нещо му направи впечатление, нещо лошо за него: Скитникът се въртеше в кръг. Осъзна, че откъдето и да тръгне, все на едно и също място се връща. След всеки неуспешен опит той се оказваше там, където искаше да е все още, но всъщност осъзнаваше, че вече отдавна не е там... И пак продължаваше с лека пренебрежителна усмивка, сякаш напук. И пак там се връщаше, и всеки ден беше така...

Един ден на скитникът му омръзна цялото това скучно и досадно еднообразие, беше ядосан на неуспеха си и реши да промени маршрута. Но го направи по много странен начин... Сега той избра познат път. Познаваше го, беше минавал по него много пъти, беше му дарил много истински усмивки, беше оставил много обич там, пътят беше специален за него. Хвана възможно най-евтиният транспорт, защото нямаше пари за друго, беше беден. Пристигайки на спирката, той почувства онова великолепно чувство, гласът му се разтрепери, сърчицето му затуптя по-силно, притесняваше се – все чувства, които беше изгубил тук някъде по пътя... Чувстваше се добре – най-после нещо по-различно от скучните непознати пътища, които не водеха до никъде... Най-после се почувства като нещо повече от скитник – тук той чувстваше, че знае къде отива. Но наред и с това топло чувство, той се сети и за друго – този беше единственият път, който досега е успял да запомни, той беше и единственият, който го отведе някъде, а не като другите...

Отново с лека усмивка скитникът продължи по пътя си. Наистина се радваше, че се намира някъде, където преди беше щастлив. Вървейки, той се насочи към едно специално място... Това беше домът на един много скъп за него човек. Скитникът беше получил страшно много топлина, нежност и може би мъничко любов от този човек. Отново се усмихна с тази прекрасна усмивка, която само човек, нямащ нищо, може да има. Но измени малко маршрута си. Явно не искаше да минава от там. Честно казано, дори и на мен не ми изясни каква е причината. Може би е било прекалено хубаво, за да си го спомни отново, може би си е мислил, че този път отдавна е изгубен, не знаеше, а и едва ли би узнал някога... Крачейки съвсем необременено и весело, скитникът продължи своята разходка. Той избра този път, по който и преди беше минавал – водеше недалеч от шумния град, сред природата. Той познаваше всеки завой и всяко бодливо храстче там, беше безкрайно радостен, че отново е там. Преди този път му беше любимия. Не само защото знаеше къде отива, а защото знаеше, че върви по правилния път, за да стигне там, където би искал да бъде. А той успя – достигна своята цел или поне на мен така ми каза, може би се е самозалъгвал, а може би просто така си е мислил...

Всяка пейка, всяка горичка, всяка пътека бяха специални за него. Те му напомняха много красиви мигове, мигове, изживени тогава, когато все още знаеше къде отива... В този миг той чувстваше само едно или по-скоро не чувстваше едно нещо – не се чувстваше скитник, не се чувстваше единак. Потънал в спомени, пленен от вълшебно чувство, неусетно скитникът започна да си пее. Да, той си вървеше из зелената горичка, подсвиркваше си и от време на време си попяваше някой-друг рефрен. Скитникът беше сам, беше насред пустошта, а беше усмихнат, беше весел и сякаш... сякаш беше влюбен. Сякаш в момента се влюбваше в някого, сякаш беше със своята любима, така се държеше той, което ми се стори доста странно. Но все пак скитниците са странни индивиди, които малко хора могат да ги разберат. Но пък тези, които успеят, смятам, че само могат да спечелят от това.

Появиха се облаци и малко по малко започна да вали. Но скитникът пак продължаваше да си върви бавно, сякаш беше излезнал на разходка с някого, с когото искаше колкото може по-дълго време да е заедно и затова се бавеше. Когато се сля с хората, беше много странна гледка: подгизнал скитник, крачещ съвсем непритеснен под дъжда с усмивка до уши и подсвирквайки си. Не знаех дали да го съжаля или да се засмея, не бих предположил, че някога ще видя такова нещо. Скитникът искаше да остане още, имаше доста пътища, които познаваше, но вече слънцето наближаваше хоризонта, появи се вятър, а мокрите му дрехи още повече му подсказаха, че е време да се прибира. Но къде?

Събра последните си монети, за да си купи билет за връщане. По пътя той се промени изцяло. Лицето му придоби вид, сякаш отива на бесилото. Дали от капките дъжд, дали от вятърът, който духаше право в лицето му, очите му изглеждаха малко по-влажни от преди. Всъщност неговите очи бяха малко страни... В тях имаше някакъв непринуден пламък, пламък на човек, знаещ своята цел и знаещ пътя към нея. Но това беше преди, доста преди дори да започне тази история...

Той се прибираше. Връщаше се обратно към нищото. Знаеше къде се връща, но не знаеше после къде ще отиде...

Следващите няколко дни минаха по обичайният начин – скучно, безинтересно, без грам жизненост. Правеше все едно и също – поемаше произволен път с надежда, че ще стигне до някъде, но винаги беше напразно.

Докато един ден се случи нещо различно. Беше тръгнал на разходка, отново безцелна, но поради незнайни причини той пое по друг път. Сега вече знаеше къде отива, но се лъжеше...

Този път му се стори по-различен. Имаше повече завои, околността бе по-приятна и приветлива. В сърчицето на скитника като че ли се появи искрица надежда. Но за какво – и той самият не знаеше. Радваше се, чувстваше, че нещо в този път го зарежда с положителна енергия. Като че ли и преди беше изпитвал тези чувства, но преди всичко беше много по-пленяващо и вълшебно. Скитайки по пътя си, той вече бе изморен и реши да потърси подслон в едно селце. Пренощува под един навес, а когато слънцето го озари с лъчите си, той се събуди. Усмихна се на слънцето. Не го беше правил от доста време. Реши да поостане тук, защото му хареса. Няколко дни обикаляше къщите и където имаше само жени или възрастни хора им предлагаше да им свърши някаква работа срещу една топла супа. Скитникът беше малко умен и до известна степен находчив, а и никак не го мързеше. И така вече измина седмица. А на него му хареса тук, никак не искаше да се връща в скучното си ежедневие.

Една утрин се събуди без помощта на слънцето. Но нещо не беше както трябва... Чувстваше се някак си фалшиво, все едно беше предал сърцето си или пък се опитваше да го излъже. Осъзна, че тук не е неговото място. Осъзна, че няма смисъл, разбра, че не може да се пребори... Затова без да му мисли много стана, изтупа дрипите си и с голямо разочарование си пое по пътя.

И този път не се получи. Пак не стигна доникъде или поне дотам, докъдето искаше да стигне... Прибра се в това така омразно от него място и всичко започна отначало: тръгваше нанякъде, опитваше се, бореше се... Но през всичките тези пътища едно нещо му беше направило впечатление – единственият знак, който беше видял, беше знакът за обръщане на посоката... И само това! Толкова много пътища, толкова много кръстовища, но виждаше само указател как да се върне назад. Тогава той се замисли, помъчи се да си обясни тази странна ситуация. Накрая той разбра смисъла на поличбата. Всъщност той знаеше отдавна как да разтълкува тази поличба, но все търсеше друг път. Все не искаше да минава по този, опита се да забрави, че съществува, но нещо все към него го теглеше.

И така, най-накрая, той взе своето решение. Разбра, че няма смисъл да се скита без посока. Разбра, че няма смисъл да се опитва да направи нещо, което все не ставаше. Почувства се слаб, беше разочарован от себе си. Не бе намерил пътя си, стигна там, откъдето беше тръгнал. Но въпреки неуспеха му, той вярваше, че все някога ще открие своя път.

Скитникът осъзна, че сега не му е времето... Всъщност той отдавна знаеше, че сърцето му го води към друг път, но все пренебрегваше това, което му казваше сърцето му. А този път, този път вече беше изгубен... Преди го познаваше, обичаше го – той беше наистина различен, но някак си не можеше да си спомни как точно се стига до този път. Той никога не би забравил този път, дори и сега може да тръгне по него, но отдавна беше изгубил пътя, по който да намери своя път...

След толкова много размишления, водейки само и единствено до начална позиция, след толкова много мисли, които не показваха никакъв смисъл, в главата му изникна нов въпрос:

„Ами, ако си спомня как да стигна до своя път? Дали би ме отвел там, накъдето водеше преди? Дали бих могъл да очаквам това, което получих преди? Дали ще ми хареса или ще бъде поредното разочарование?”

Той нямаше как да знае отговорите на всички тези безсмислени въпроси, карайки го да се замисли много дълбоко... Но определено би опитал, стига пред него да се появи дори капчица надежда. Накрая се умори от всичко това и реши, че прекалено много време е прекарал пред компютъра и е време да си ляга, защото му се полагаха само 4 часа сън.

© Иван Насков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??