Скрити български вопли
Скрити български вопли
... “аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина.”
Колко години, стотици седмици, хиляди часове и милиони минути са минали с мисълта
”Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви тиха нощ разгръща,
да приласкае скръбни и нещастни”…
Наистина ли са минали почти сто години от това стихотворение на Димчо Дебелянов?
Наистина ли и днес то ни разтърсва със своята актуалност?
Кого би трогнала тъгата и носталгията, ако не емигранта.
Колко ли българи в странство, ако имаха таланта да пишат, щяха да останат безстрастни и безмълвни пред белия лист хартия?
И днес, лишени от аромата на гори и поля, от песента на щурците, от глътката „родно", много повече хващаме перото и листа, дори и да нямаме талант.
Как хубаво го е казал поетът: ”Да приласкае скръбни и нещастни”.
Но защо толкова живо си представям просяците по площадите, старци ровещи в казаните за боклук, старици, насядали на пейките пред къщи и вперили сухи зачервени очи някъде там, в нищото, очаквайки децата им да се завърнат. И сега, като насън виждам покойната си майка - с жадни за мен очи, изтерзана от старостта и самотата.
Очите ù крещяха безмълвно ”върни се’, а вместо това чувах: ”Не се връщай тук, дъще!"
Кого да зарадва тази картина и как тихата средиземноморска нощ да не приютява скръбни и нещастни.
Чета Дебелянов и мисли душат гърдите ми.
„Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.”
Къде ни захвърли животът? Че черната умора за всеки един от нас е бреме, съмнява ли се някой?
Завещание ли е това или мрачен сън, който повече от двадесет години ни държи в плен. А вече дори и плаха радост няма от завръщането.
Тя умря с вас, мои мили родители. И сега аз прекрачвам през портата.
Тишина и скърцане на ръждиво. Кой ли ме чака вече?
„Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш мамо, мамо…”
Опитах се да се сгуша в образа ти, мила мамо. Оня образ, с който ти дойде в моя сън...
Ти беше се сбогувала със света на сенките, но при мен ти се върна...
Прегърнала те през раменете, аз действително дълго повтарях „мамо, мамо"...
Ти бе единственото, което все пак ми бе останало да ме крепи тук, в топлата и същевременно студена чужда страна.
Знам, че една капчица смърт ти причиних и аз. Твоите зачервени очи ме гледаха молещо да се върна, чувах твоя глас да нарежда”не се връщай”, а аз си тръгвах с натежали нозе. Къде да се върна?
В разрухата, грабежа и отчаянието, които ме прогониха ли?
Да се върна при теб, мила мамо, и с жълтите стотинки на жалката ти пенсия да се наредя и аз до теб на празната ясла?
Заблуждавала съм се жестоко.
Заблуждавала съм себе си, че ако ти помагам с пари от далеч, съм полезна..
Аз така и не разбрах, че вие всъщност боледувате… от самота, за мен, вашата дъщеря.
Тази ваша самота и надежда аз не можах да осребря.
И сега, потънала в мислите си, отдавна преполовила житейската си пътека, далеч от родината, от приятели, близки, с пораснали вече деца, питам те, родна моя Българийо: Какво ти причинихме ние, два милиона твои деца, че ни прокуди? Не те ли обичахме, не се ли трудихме, не те ли благославяхме достатъчно? Не ти ли посветихме най-свидното си, нашите деца? Не заслужихме ли твоята обич? Защо вече двадесет години ти не разтваряш прегръдката си за нас - твоите прокудени и изтерзани деца?
Ти се отричаш от нас, но ние от теб не се отричаме. Дори и смазана, дори и разпродадена и попиляна, ти за нас, емигрантите, наистина си земен рай.
Затова и тази твоя разруха предизвиква толкова гняв у нас. Защото това всъщност е болката по нещо, което обичаме и бленуваме.
И когато лентата с божествените картини на твоята гордост и красота преминава през моите мисли, отново се сещам за един друг стих: ”Земя като една човешка длан,/но ти за мен си цяло мироздание,/че аз те меря не на разстояние,/а с обич, от която съм пиян!”
„О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина”
Автор: Корнелия Нейкова, Атина
© Корнелия Нейкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
"Ти се отричаш от нас, но ние от теб не се отричаме."
Много силно!!! Поздравявам те!
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=228614 -
hubavkaaa (Шушка )Моят дом е там,в България.Това тук е само жилището,в което съм се настанила.Не повече от един адрес.Сега осъзнавам,че не съм сгрешила ,че съм заминала.Така успях да опазя себе си и децата си,така,че един ден когато се върнем,пак да имаме какво да дадем.Прави ме щастлива фактът,че въпреки всичко,все пак има все още хора,които се крепят емоционално и духовно.Но така ли е с целокупния български народ?Та нали именно най-голямата болка на всички е именно тази-единиците,които са останали недокоснати от тоталния социален,културен и духовен срив.В името на бъдещето на децата си трябва да оцелеем като българи.
-
Много емоционално и истинско. А всъщност не България прокужда, а онези, "по-личните" българи...
-
hubavkaaa (Шушка ) Аз бях последният човек на земята,който можеше да повярва,че ще замине.Винаги съм вярвала,че човек трябва да създава,да гради там,у дома,в Родината си.Никога не съм предполагала,че има сила,която ще се окаже по-голяма от моята и да ме принуди да замина.Бях принудена.Не парите,не кариерата,не спокойствието...Когато се опитват да те убият духовно,буквално да те унищожат и омърсят пред хората,на които си посветил живота си...Но слава богу,"Ти закъсняваш понякога,истино,но винаги идваш,идваш при нас..."И до ден днешен аз не съм прекъснала връзката си с България.Дори и полужива,тук,далеч,все съм се опитвала да "сръчквам " и да напомням от къде сме и кои сме.Истината е,че вече неистово искам да се върна.Ние можем и вътре ,у нас ,да направим нещо.Но...гладът е лош съветник..Кому е изгодно нашето завръщане?.
-
Тъжно, наистина тъжно...!!!
"Аз така и не разбрах, че вие всъщност боледувате… от самота, за мен, вашата дъщеря.
Тази ваша самота и надежда аз не можах да осребря."
„Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш мамо, мамо…” -
Благодаря.Въпреки болката ми за България и българите,които нейните управници прогониха,убедена съм,че наближава денят,когато всички ние-българите от България и петте континента ще се обединим в един железен юмрук и твърдо ще заявим,че именно НИЕ сме нейните строители.Убедена съм,че много от нас ще се завърнат-въпреки всички и всичко.Но дори и далеч от Родината,ние сме длъжни да работим за българската кауза-всеки поотделно и всички заедно.Има толкова неща за свършване.Стига да искаме.Народът ни,макар бавно и трудно узрява за истинска демокрация.Нужни са просветители и личен пример.
-
Поздравявам те за есето, пропито с обич към Родината и с мъка, предизвикана от нейната трагична съдба - да бъде все под робство, било под чуждо, било под това на своите некадърни и продажни управници, поддържащи държава, в която щастливо може да вирее само бай Ганьо.
-
Доста наши творци и таланти са живяли в чужбина по едни или други причини на разочарование и любовта към Родината, носталгията и болката в емигрантство са наболяли теми в произведенията им. Освен Дебелянов, се сещам и за Теодор Траянов в момента. Чувствителните и добронамерени хора бягат често от грубата действителност в къщи, но попадат в студената чужбина. Кое да изберат...България, която те обичат, но ги е прокудила, или чужбина, която не ги обича, но ги е приела...? "Да бъдеш или не"...Трагедията на Хамлет не ни е чужда. Актуална и емоционално написана статия!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Вилдан,Безжичен-благодаря и поздрав!